Софийските потайности

Преди години един усмихнат, ама много усмихнат кмет на столицата реши да увековечи кметуването си, като реконструира площада пред Централна гара София. Добре образованият кмет и неговите експерти решиха и сътвориха едно странно архитектурно „чудо”, което по никакъв начин не се вписваше в околното пространство. Но човешката природа е особена, тя бързо привиква с новите гледки и хората започнаха да пият кафе под куполите (шатрите) около ротондата, да си уреждат срещи и... хей, живот, здравей, здравей! - както е в песничката.

Само че кметът и неговите експерти не отчетоха видимото в бъдещото икономическо развитие на железниците. Дотираната от държавата транспортна мегаструктура постепенно намаляваше обемите си и като превозвач на товари за икономиката, и като евтин превозвач на хора.
Защото експанзията на автомобилните и на автобусните превозвачи беше започнала. Частните капитали построиха и новата автогара и за железниците останаха май само стачките.
През тези години обаче животът около ротондата кипеше. От баничарници човек не можеше да се размине. Кебапчийниците бяха на всяка крачка. Будки за вестници и списания, гевреци, лимонада и дюнери, гащи и потници – търговец да си на тия години!
Рязкото намаляване на пътническите превози обаче постави всеки на мястото му. Търговците изчезнаха, мирисът на топла скара остана в миналото и настана раят за клошарите, наркоманчетата и жриците на платената любов „набързо” - из потайните коридори на кота „минус...”
И ето какво представлява днес този еталон за железопътна гара от последните години на зрелия социализъм... Започнахме нашия фоторепортаж от „хладната” чакалня, където единственото, което лови окото, е реставрираният локомотив, произведен през много, много далечната 1918 г. в немската фабрика „Henschel Cassel”... И гълъбите, които летят под покрива.
Запознаваме се с двойка френски младежи, които незнайно как са се озовали под ротондата. Чакат влак за Белград и оттам за истинската Европа. Защото на Централна гара София Европата липсва. Липсва и цивилизацията, защото, за да я има, тук трябва да има работещи асансьори за хора с увреждания, за майки с детски колички, за хора с обемисти багажи. Асансьорите не работят, но за сметка на това са добро място да се изявиш като... художник върху вратите. Ескалаторите очакват ремонт, от таваните стърчат „хънтър-дъглас” конструкции.
Всички магазини от двете страни на централния коридор са затворени, миризмата е отблъскваща. Независимо че няколко тоалетни наоколо работят и изглеждат прилично. Но 50 ст. все пак са си 50 ст. и клошарите, а и не само те, са изобретателни. Никак не е изобретателен байчето с гъдулката, защото все още не е намерил друго, по-доходно място. Е, все пак с нас имаше късмет като за сефте и баничката за обяд му беше осигурена.
Но никой не осигурява във вечерните часове хората, които все пак преминават от тук, за да стигнат до влаковете си. Тогава, когато представителите от ъндърграунда изпълзят от леговищата си.
Ние в никакъв случай нямаме готова рецепта как да се излезе от невъзможното за гражданите околно пространство на предгаровия площад. Но знаем, че това е най-наситеният с транспортна инфраструктура възел в София. Входно-изходна точка на българската столица, през която тя отправя своите послания към държавата и Европа. Сигурно годишно милиони хора минават през това място. А с построяването на метростанцията пред гарата трафикът на хора ще нарасне още и още. Струва ни се, че тогава територията на Централна гара ще стане модерното разширение на стария градски център... Някои реализирани идеи по бул. „Христо Ботев” говорят именно за това.
Но дотогава? „Да бъде или да не бъде” възстановен човешкият облик на площада пред Централна гара?
Хамлетовски въпрос, не мислите ли?