Строителството пак ще бъде влакът, който ще дръпне българската икономика напред

Ренета Николова На 8 февруари Конфедерация на труда „Подкрепа“ отбеляза 27-ия си рожден ден. Ако може да се раздели развитието на организацията на етапи от създаването й до днес, как бихте ги определили? Как оценявате актуалното състояние на синдиката? Димитър Манолов: Ние направихме за себе си един важен преглед на историята, защото 27 години за една организация са страшно много. Това, което напоследък забелязваме и дори мен в някакъв смисъл ме изненадва, е, че историята вече започва да се разказва такава, каквато наистина беше. Дълги години например разни организации приписваха на себе си събитията от 1997 г. Аз съвсем наскоро прочетох най-накрая истината - че организатор на 10 януари 97-а беше Конфедерацията на труда „Подкрепа“. Дори тук пред мен е документът, който го доказва. Много неща си говорихме за изминалите години, говорихме и за грешките, които допуснахме, защото тогава, когато си без опит и си решил да се заемеш с нещо голямо, няма как да не направиш и някоя глупост. Така че поогледахме и белезите по гърба си и от всичкото това, което сме постигнали, хубавото е, че „Подкрепа” е здрава, силна, витална организация, незаобиколим фактор за всичко, което става в държавата. Стоим добре и в европейските структури, аз съм вицепрезидент на Европейската конфедерация на профсъюзите, т.е. признанието го имаме навсякъде. Моят план е да продължим така още 100 - 150 години. Иоанис Партениотис: Ако направим една ретроспекция на етапите на развитие на „Подкрепа”, аз бих определил три - първия бих дефинирал като емоция, втория – като осъзнаване, и третия – като професионализъм. Но така или иначе сега правим 27 години и за съжаление или за радост се получава така, че тези етапи са разделени на по около девет години, т.е. ако емоцията е от 1989 г. до 1998 г., след това - 1998 до 2007 г., когато ставаме членове на ЕС, е етап на осъзнаване - какво се случи, какви ги мислихме и какво стана, и вече от 2007 до днес сме точно на релсите на типичния синдикален професионализъм. Д.М.: И преди това бяхме, обаче сега предизвикателствата се подреждат по по-различен начин. И.П.: А и емоциите бяха доста по-различни, надеждите, очакванията. Д.М.: Връщайки се отново на 1997 г., години наред се говореше как студентите били в основата на протестите. Аз, разбира се, съм благодарен на студентите, които направиха блокадата на Конявската планина, но в Кюстендил нямаше студенти - там бяха хората от „Подкрепа”, градът беше блокиран на входа и на изхода. Това го казвам, защото все още има хора, които не могат разберат, че никакво голямо обществено движение в България не може да стане без участието на конфедерацията „Подкрепа”. Ние призовахме към националната стачка, която реши въпроса за бъдещето на страната кардинално. Хубавото е, че историята най-накрая почва малко по малко да се разказва такава, каквато е била наистина, говорим за време, в което всеки Божи ден на улицата излизаха по 30 хиляди души. И.П.: Сега го виждаме това нещо в Гърция, само че там ходят повече от 30 хиляди... Д.М.: Напоследък често ми се задава въпросът – защо немалко хора започнаха да гледат с носталгия назад в миналото. Ами отговорът е изключително прост – защото бяха сгазени мечтите им. Защото ако се върнем назад в 1992 г., 1993 до 1998 г., хората имаха съвсем други надежди. Те си представяха, че от тук нататък ние ще живеем в едно справедливо общество, в условията на честна конкуренция и т.н., но стана нещо съвсем различно. А крачката до носталгията е изключително малка и проблемът не е в хората, които имат тази носталгия, а в тези, които ги докараха до там. Сега сме свидетели на опити да се подменя дневният ред на обществото. Изведнъж се появиха някакви странни антикомунисти, които тогава, когато беше страшно да си антикомунист, ги нямаше. Тогава ние бяхме по улиците и ние бяхме в началото. Това виждаме и сега, като се върнем назад, като погледнем в огледалото за обратно виждане. Празникът съвпадна с Конфедеративния съвет на синдиката. Какви са най-важните решения, които приехте? Д.М.: Имаме една задача, която много тежко ни е натиснала, и това е нещо, за което аз отдавна алармирах, първо така - по-неофициално, а напоследък вече го правя официално. Миналата година с една недомислена промяна правото на пенсиониране беше обърнато в задължение през идеята, че като поизпенсионираме хората, ще освободим работни места за младите, изключителна фикция, но някой трябваше да попита и да му се обясни, че това не може да стане, но злината е направена. От тук нататък започна процес на пенсиониране, разбира се, в структурите, за които никой не носи отговорност, като образованието, да речем, където директори разчистват лични сметки и уволняват преподаватели. Миналата седмица пенсионираха 200 човека от АЕЦ „Козлодуй” - оператори и всякакви други специалисти, а всички знаем какво представлява АЕЦ „Козлодуй” и ако там стане някаква беля, какво ще се случи. Не сме забелязали нито млади хора да са се затичали да стават преподаватели, нито пък толкова лесно се подготвят оператори за АЕЦ „Козлодуй”. В този смисъл на Конфедеративния съвет приехме една декларация, която адресирахме към тези, които трябва да вземат решение, нещата да бъдат по някакъв начин поправени, да се ограничи възможността за ранно пенсиониране до универсалните права. Приехме и един документ, свързан с проблемите в БАН и в Стопанска академия, които са хронични, знаем ги. Там бяха разбъркани сума ти неща от Дянков и от неговите последователи и считаме, че трябва да се предприемат спешни мерки. Занимаваме се и със заплатите в Българската агенция по безопасност на храните, където постигнахме много добро съгласие с министъра на земеделието. Имаме ясен план и какво да бъде направено със заплащането в културните институти - музеи, галерии, библиотеки, читалища и т.н. И.П.: Като се фокусираме върху приоритетите ни в законодателството, би следвало да отбележим и необходимостта от промени в Закона за държавния служител. Колкото и да е странно, но в България има дискриминационно отношение спрямо работещите по служебно правоотношение в нарушение на Конвенция 87 на Международната организация по труда. Ние сме предложили чрез механизмите на Националния съвет за тристранно сътрудничество включване на опциите за колективно трудово договаряне за тази група работещи и респективно правото им на протест и на стачка, подобно на всички работници и служители, които са наети по трудови правоотношения. Като говорим за законодателство, спорният законопроект за трудовата миграция май все пак ще бъде приет. Каква е позицията Ви? Д.М.: Позицията ни е много ясна. Небългарски работници могат да бъдат наемани само където не могат да бъдат намерени за същата работа български, казано най-общо. Изтъкват се тук някакви проблеми с IT специалисти, които ги нямало. Задълбоченият анализ обаче показва, че това изобщо не е така, че България все още произвежда такива специалисти, но никой не ги търси. Аз съм давал един много обикновен пример – помните, че преди няколко години млади момчета и момичета създадоха една компания, която се превърна в бум тук, в България. Тези същите млади момчета и момичета, ако бяха наети да работят за 5 - 6 хиляди лева, нямаше да ги направят зорлем милионери, нали? Тази късогледа политика на търсене на бърза печалба на всяка цена не е довела никого до добър край. Така че тук трябва да се мисли внимателно. И.П.: Ако се вгледаме във философията на този закон, ще видим, че той е насочен към привличането на работна сила от страни извън ЕС, защото ни е пределно ясно, че с този социален статус, който има българският работник и служител, няма как тук да дойде някой брат или сестра от страна, членка от ЕС, т.е. вероятността е да се приемат работници от трети държави, най-вече от Азиатския континент. Според идеята на закона става въпрос основно за IT специалистите, които ще получават минимално възнаграждение около хиляда лева. Пределно ви е ясно, че в България добрите IT специалисти работят за не по-малко от 3000 - 4000 лева. Т.е. в следващия момент с една такава мярка ние ще окажем натиск върху собствените ни специалисти, които останаха, които се чувстват съпричастни към България като държава, като своя родина и към българската икономика и ще ги принудим и те да напуснат, а тяхното място ще го заеме някой от Индия, Тайланд, Тайван или Бог знае от каква националност, само и само защото те ще имат достъп до българския трудов пазар. Но да не забравяме и една друга подробност, че след като те имат достъп до българския трудов пазар, ще имат такъв и до европейския. Този закон касае ли и мигрантската вълна? Д.М.: Няма как да няма отношение, тъй като тези хора, ако попаднат в България и искат да работят, ще влязат в същата хипотеза. Но както виждате, тези, които идват тук, не стават стругари, заварчици или др., а могат да бъдат намерени групирани в София около Женския пазар, занимаващи се със съвсем други неща. Какви други законодателни приоритети са в дневния ред на КТ „Подкрепа”? Д.М.: Ами, на нас много ни се иска да бъде довършена реформата в пенсионното осигуряване, в неговия втори стълб – допълнителното задължително пенсионно осигуряване, тъй като там останаха много недовършени, но важни неща. Всъщност не точно недовършени, а заметени под килима, и то не случайно. Първата стъпка, която беше направена - да се даде възможността на лицата сами да избират дали да участват в допълнителното задължително пенсионно осигуряване или не, съвсем не беше лоша, макар че решението трябваше да бъде друго, но както и да е, направеното е направено, от тук нататък трябва да се върви към реформиране на този сектор. Да ви дам един обикновен пример, който мисля, че всички читатели ще разберат. Когато на вас ви удържат 100 лева вноска за частния пенсионен фонд, той веднага си взима за него 5 лв. и започва да ви управлява 95. Когато вашите 95 лева в резултат на управлението отново станат 100, на вас ви се заявява, че вие имате 5% доходност, което е абсурд. Ето такива недомислия трябва да бъдат отстранени от законодателството, за да бъде изчистена тази система, да бъде ясно и да знаят хората какво могат да очакват от там и какво се случва с техните пари. И.П.: В Кодекса на труда може би е крайно време да се заостри вниманието върху това, че трябва да има едни по-сериозни санкции за лица, които нарушават трудовото законодателство. Санкциите трябва много строго и ясно да са персонифицирани. Необходими са и промени в начина на заплащане, ние трябва да въведем възможно най-бързо така нареченото почасово заплащане. То отдавна е уредено в редица държави, към които ние сме обърнали поглед вече не знам колко десетилетия - те са пример за подражание от гледна точка на постигане на социални стандарти. Д.М.: Говорейки за заплащането, има един голям проблем, който отново ще поставя на дневен ред тази година, той е свързан с възможността работодателят при затруднение временно да не изплаща цялата заплата на работника и служителя. Проблемът е в това, че законът не определя колко дълъг може да бъде този срок и някои предприятия могат да са постоянно във временно затруднение, а пък работниците да не получават договорените си заплати и това е тема, по която трябва да работим и в крайна сметка да го дефинираме този срок, да се разберем заедно с работодателите какво значи временно, колко може да продължи това временно. И.П.: И не само това. Има дейности, примерно нощен труд или извънреден труд, които се вършат за някакви стотинки. Това е анахронизъм от времето сигурно на Вълко Червенков. Трябва да има взаимна обвързаност между нивата на заплащане, които вече се определят от социалните партньори и респективно от правителството, и това да бъде процент поне от минималната работна заплата за страната, защо пък да не бъде и разграничено по отделни браншове на база на средната работна заплата за дадения бранш. И тъй като стана дума за работна заплата, едно от нещата, което предстои и пред нас, и пред работодателите като инициатива, а то е и по настояване на правителството, е ние да създадем механизъм за определяне на тази минимална работна заплата, а не да бъдем упреквани отляво и отдясно, отгоре и отдолу, че седим, гледаме в небето и си казваме: сега тази минимална работна заплата ще стане еди-колко си. Все пак трябва да има някаква разумна нормална логика и по този начин и предвидимост. Д.М.: И още една тема, която фигурира като дебат и на ниво ЕС - за командированите работници. Знаем, че един от основополагащите принципи на ЕС е свободното движение на хора и стоки. И когато става дума за движение на хора, т.е. разбирайте на трудова сила, трябва да бъдат определени едни правила, които да се прилагат навсякъде по един и същи начин. Така че тези правила да не могат да бъдат в ущърб на първо място на самия работник, а същевременно и на обществото, и на осигурителните системи. Как оценявате общата икономическа ситуация в страната и понеже всички тези въпроси, по които говорим, трябва да се решават в диалог с правителството и работодателите, ефективен ли е диалогът в Тристранния съвет? Д.М.: Що се касае до диалога, общо взето, да, преживявали сме много по-лоши моменти, но сега имаме късмета параметрите, начинът и духът му да се определят от вицепремиера и министър на труда Ивайло Калфин, който е и председател на Националния съвет. По по-различен и по-ефективен начин се случват нещата. Доста хора видяха как направихме заедно промените в Кодекса за социално осигуряване. Разбира се, във формат като този няма начин всичко да е гладко, имаше и разправии, но се получи резултат. Т.е. министърът на труда в ролята на медиатор - първо, второ - на важен участник в този процес, си върши работата твърде прилично. Понеже говорихме за нашата история - за тези 27 години, 22 - 23, ако не бъркам, аз съм ръководител на делегацията на „Подкрепа” в този диалог, така че мога да кажа - справяме се прилично, но и средата е добра. Далеч по-зле е била, да не си спомняме други години. И.П.: Истината е, че в българската икономика след години на криза, породена от световната криза, се наблюдават стъпки на развитие в позитивна посока, макар и съвсем симптоматични. Така или иначе обаче основните средства, които се инвестират в България, са от усвояването на европейските фондове. Вследствие на което ние виждаме и промяна най-вече в инфраструктурата - дали става дума за транспортна инфраструктура или за някаква друга, свързана с екологията, подобряване на отделни услуги, това е факт и е видимо. Същевременно наблюдаваме един много интересен феномен, а той е намаляване на безработицата от гледна точка на статистиката, но, без да се появява голяма маса от лица, които да се осигуряват в осигурителната система. Това означава, че някои хора вече са тотално отчаяни и не виждат смисъл да поддържат своята регистрация в бюрата по труда и съответно са се впуснали в сивия сектор. И тук основно трябва да бъдат насочени нашите общи усилия – на работодателите, на държавата и на синдикатите. Сивият сектор убива всякакви други реални, нормални условия за развитие на бизнеса и конкуренцията в страната. Не може да не отчитаме и политиката, която води сегашното правителство, насочена към повишаване на доходите. Само за последната една година доходите чрез механизма на минималната работна заплата са увеличени с 11%, има декларирано, че за догодина минималната работна заплата ще достигне съвсем друго ниво – 460 лева, т.е. – 9% ръст – това са все стъпки в правилна посока. Проблемът в България е, че базата ни е изключително ниска. Иначе така по десетина процента годишно звучи много добре, обаче при положение, че базата е много ниска, този процент не е много сериозен, но е стъпка в правилна посока и ние ще съдействаме, ако може това нещо да бъде договорено и в отделните браншове, при така нареченото отраслово колективно договаряне, за да надградим тази добра тенденция. Д.М.: Говорейки за икономиката, в никакъв случай не бива да пропускаме драмата в енергетиката. Иначе това, което говори Иоанис, е абсолютно точно, икономиката като такава се развива с прилични темпове за състоянието, в което се намира, за нейната структура, за нейните възможности, но ако в енергетиката драмата продължи, всичко може да отиде по дяволите, тъй като без енергетика нищо не може да стане. Аз преди малко споменах един от аспектите – това, което се върши в „Козлодуй”. Мини „Марица Изток” са в много тежко състояние, защото те са първи по веригата на производство и последни по веригата на разплащане. Задълженията, които са натрупани там, и не само – една купчина други фактори са в състояние да взривят ситуацията в енергетиката. Предстоящата либерализация на енергийния пазар също е нещо, което ще доведе до някакви сътресения, каквито и приказки да слушаме да говорят разни грантаджии по темата. Но драмата е реална и от нея трябва да се пазим. И.П.: Аз искам да обърна внимание и на друг бранш – водоснабдяването. Преди дни под егидата на вицепремиера Томислав Дончев и с участието на министрите на околната среда Ивелина Василева и на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Павлова беше обявено, че България в новия програмен период ще трябва да усвои около 2,3 милиарда лева, които ще бъдат насочени към подобряване на екологията, инфраструктурата, повишаване качеството на водната услуга и т.н. Само че бенефициенти трябва да бъдат ВиК операторите, които оперират на територията на отделните общини. И тъй като при усвояването на едни такива средства става дума и за съфинансиране от 20%, което на 2 милиарда и 300 милиона означава някъде от порядъка на 450 - 500 милиона лева, то трябва да дойде от страна на тези български ВиК оператори. Голямата питанка е откъде те ще могат да извадят 500 милиона, което, разделено на 5-годишния период, означава средно по 100 милиона на година. Необходимо е да се набележат конкретно, ясно и точно мерки, които да бъдат нестандартни мерки, за да се осигурят тези средства за ВиК операторите. Иначе ще се получи един омагьосан кръг, имаме отпуснати пари от ЕС, насочени към разрешаване на определени екологични и други проблеми, но поради невъзможност да осигурим наши свежи пари в тези ВиК оператори - да не може да ги усвоим. Нещо, което е абсурдно. Според мен и в тази посока ще има един сериозен дебат, в който ще бъдат ангажирани синдикати, работодатели, институции – всички, които имат отношение към разрешаването на този казус. Понеже вече навлязохме в инфраструктурната тема, веднага да включа и сектора „Строителство”. И двамата имате отношение към него, как изглежда той от гледна точка на синдикатите, как протича диалогът с Камарата на строителите в България и какви общи инициативи предстоят. И.П.: Аз вече казах, че основните средства, които идват в България по линия на ЕС, са по оперативните програми - дали за околна среда или за регионално развитие, или за транспорт, тези средства са насочени основно към изграждането, реконструкцията, модернизацията на съществуващи или на нови съоръжения. Независимо дали говорим за магистрали, пътища, за метрото, за пречиствателни станции - всичко това ще бъде изпълнено от строителите, не от извънземни. Така че в следващите години строителството определено ще бъде водещо в икономиката и ще има добро финансиране. Нека да погледнем и един друг факт, който не може да убегне от нашето внимание, а това е, че лихвите в банките вече са някак по-поносими, банките пречупиха своя консерватизъм от гледна точка на отпускането на кредити, забелязва се раздвижване на пазара на недвижими имоти, от тук съответно ще се раздвижи и жилищното строителство. И според мен сектора го чака добро развитие. Да не забравяме, че това беше отрасълът, двигател до 2008 г. на икономиката, и дърпаше след себе си останалите браншове. А когато строителството получи най-големите удари на кризата, това неминуемо се отрази и върху всички останали сектори на икономиката. Д.М.: Сега строителството според мен пак ще бъде влакът, който ще дръпне българската икономика напред. И това е естествен процес, ако искаш да направиш завод, в който да произвеждаш автомобили, все пак някой трябва да ти го построи. Т.е. преди да излязат автомобилите, трябва да се появи заводът, това е общоизвестната истина – строителството първо влиза в криза и първо излиза. Сега един от основните проблеми в сферата е подготовката на кадрите. Образователната система търпи достатъчно много критики в този смисъл. Професионалната квалификация и преквалификация също не са на нивото, на които ние бихме искали да ги видим. В този смисъл има много поле за съвместна работа с Камарата на строителите в България. Ние винаги сме работили добре. Има и още един проблем, за който отдавна сме си говорили с колегите от КСБ, и може би тази инициатива е време да я започнем - това е да ограничим възможността всякакви авантюристи да се занимават със строителство. Строителството е сложен, важен, труден и опасен процес и с него не бива да се занимава кой както му хрумне за това, че се е видял с 2 лева, или за това, че могъл да изтегли кредит, за това, че някой е получил парче земя. Строителството е важна работа и трябва да бъде на истинските строители. И.П.: Сега, като говорим за квалификацията на строителните кадри, трябва да кажем, че за инициативите, които сме поели, има разбиране както от страна на синдикатите в строителния отрасъл, така и на Камарата като основен, бих казал, представител на работодателските организации в бранша, т.е. представител на всички строители. Ние в отрасловите трудови договори сме разписали една инициатива, въпросът е да започнем да работим по нея и да дадем живот на тази идея. Тя е да създадем един наш отраслов фонд, вътрешен, бипартиден, социален фонд, който да бъде за професионална квалификация и преквалификация в рамките на строителния отрасъл. От друга страна, понеже стана дума и за регулация кой как играе на този пазар, считам, че със закона за създаването на Камарата са й вменени правомощия от името на държавата да поддържа централен регистър, в който е записано кой и какво може да върши в строителния бранш, на какво ниво, какъв капацитет има. Друг ангажимент, който е пак в рамките на отрасловия колективен трудов договор, това е нашето желание да изградим свой собствен доброволен трудов арбитраж, който да разрешава отделни колективни или индивидуални трудови спорове тогава, когато те възникнат. Определено имаме и подкрепата на Националния институт за помирение и арбитраж, за да създадем един такъв орган. И не на последно място, понеже си говорим за инициативи, почти във всичките браншови и колективни трудови договори е записано, че работодателите и синдикатите съвместно отбелязват 28 април – деня на пострадалите вследствие на трудови злополуки. И тъй като отрасълът, който е с най-много трудови злополуки не само в България, в световен мащаб, това е строителството, се надявам, че и тази година съвместно с Камарата и със съдействието на Столичната община ще отбележим тук, в София, 28 април със засаждане на по едно дърво в памет на загиналите наши другари и колеги, така че да се знае, че те не са забравени, и всички ние да се борим за повече превенция и по-добра работна среда. Актуален е въпросът с един от най-големите инфраструктурни проекти през новия период - лот 3.2 на АМ „Струма“. Научно-експертната общност, в това число БАН и КСБ, наскоро излезе със становище в подкрепа на алтернативния вариант за строителство, тъй като дългият тунел е икономически и екологично по-неприемлив. Оказа се, че освен че е сеизмично опасен, в този район има и наличие на уран и радон. Като синдикат как бихте приели работниците да копаят 15 км тунел в такива условия? И когато говорим за опазване на животинските видове, дали не пренебрегваме въпроса за здравето и човешкия живот? И.П.: Изграждането на тунели е една от най-отговорните и трудни дейности в строителството. За нея се изискват много висок професионализъм, знания, умения и опит от работниците. Направените анализи относно проекта за изграждането на близо 15-километров тунел в района на Кресна на АМ „Струма“ нееднозначно показват, че това е една високо сеизмична зона, със специфична пореста структура на скалите и наличие на уран в тях. Работата в такава среда би подложила на сериозен риск живота и здравето на работниците, изграждащи едно съоръжение като дълъг 15 км тунел и нищо не би оправдало такъв риск. В този смисъл всяко едно проектно решение, като напр.алтернативния вариант за преминаване, което може да увеличи безопасността и превенцията при работа, е за предпочитане пред вероятността за непредвидими последици за здравето на строителните работници. Опазването на природата и редките животински видове в нея са изключително важни и в този смисъл всяка човешка дейност трябва да отчита този факт. Но никога не бива да забравяме, че няма по-ценно нещо от човешкия живот. Силен екип сте като президент и вицепрезидент и в интервюто се допълвате, но спорите ли понякога и за какво? Д.М.: Ние, ако не спорехме, нямаше да се допълваме. Ние сме заедно по някакъв начин вече и аз не помня от 20 и колко години, от 27 всъщност, кога по-близо, кога по-далече... И.П.: И сме богати със своето разнообразие. Защото като всеки един човек ние не сме еднакви, различни са ни темпераментите, но имаме доста допирни точки, пък имаме и доста различни гледни точки. Дали спорим - да, защото в спора се ражда истината. Д.М.: Непрекъснато спорим, когато аз разбрах, че няма как да ми се случи нещо друго, освен да стана президент на „Подкрепа”, каквито и други идеи да имах, и като започнах да си мисля с кого ще го правя, аз не се колебах много дълго, за мен възможността беше една-единствена - Иоанис, и ако той не се беше съгласил, кой знае какво щеше да стане. Той е малко така дървена глава, обича да настоява на неговото, обаче често пъти е прав. Моят характер е малко по-различен, аз обичам някак си да мина по по-дипломатично, по-отстрани, докато той е малко като нож и когато ги съберем тия двете начала на едно място и след като поспорим по даден въпрос – решаваме и избираме един от двата подхода. Така че спорът е ежедневие. И.П.: Ние сме едно превъплъщение на филма „Добрият, Лошият и Злият”, горе-долу така ги разиграваме нещата. В повечето моменти той се явява Добрият. Сега, нормално е президентът да е по-добър. Д.М.: Било е и обратното. Аз, като яхна метлата, ти да си Добрият, макар и по-рядко, но се случва. Истината е, че всъщност ние помежду си имаме едно голямо доверие. Никога не сме се предавали един друг, каквото и да ни е минавало през главите, нито един такъв случай няма досега. И това помага. Тоест както навремето аз го казах, когато за първи път заработихме заедно, работата ни е такава, че когато аз се обърна, не бива да внимавам кой е зад гърба ми и с какви намерения е застанал. По-скоро важно ми е, ако се подхлъзна, някой да ми подаде ръка и да ме вдигне да се изправя. Идва ли на празник кръщелникът Димитър да носи по традиция на кръстника Иоанис вино? И.П.: Аз съм повече привърженик на едни други напитки. Д.М.: Да кажем, че ми се е случвало да му подарявам бутилки и без повод. И.П.: Откровено ще ви кажа, аз съм човек, който е колекционер на най-различни напитки, но една конкретна ми е легнала на сърцето и не знам от колко десетилетия събирам и вече имам хубава колекция. Факт е, че когато ми е подарявал той бутилка, винаги се опитва да я отвори. Ако има капачка, е по-лесно, за виното трябва да си носи и тирбушон. Д.М.: Това е, за да не попаднат в тази колекция, а да бъдат употребени по предназначение. И накрая едно пожелание за 2016, каква да бъде годината? Д.М.: Аз искам само да е мирна, всичко друго сме го преживявали. Защото светът ври, кипи и се случват страшни неща. Ние, бълга­ри­те, сме научени да се спра­вяме с всичко, минава­ли сме през всякаква сиромашия, през какво ли не. Само някой да не запали чергата на света. И.П.: Аз бих добавил не само да е мирна, ами да е по-сигурна. Защото така или иначе ние си отворихме, макар и не напълно, вратите за хора, някои от които бягат действително от трагедиите по света, но има много други, които имат съвсем различни цели. Настройката на тези хора, тъй като те са от други култури, с други нрави, с други принципи, трябва да се напасне към нашия начин на живот и това неминуемо минава през сигурността и спокойствието на българските граждани и на гражданите въобще на която и да е държава, която изпада в една непривична ситуация. Д.М.: Напасването обаче не бива да става за сметка на приемащата страна, затова трябва да е ясно, който идва, ще се напасва към тези, при които отива. Не обратното, но това е проблем, който светът тепърва ще осъзнава.