СТАРИТЕ МАЙСТОРИ: Да изградиш нещо, за да остане и след теб

Автор: Любчо Иванов Из спомените на времето Кръстопът на националното достойнство и закърнялата народна памет Продължение от бр. 30 Влизайки на 20 октомври 2012 г. в църквата „Св. Иван Рилски”, построена през 1880 г. в голямото димитровградско село Добрич, потърсих и забелязах нетърсеното до този момент от мен. По цялото протежение над иконостаса на храма стоеше монтиран огромен Свещен триъгълник с Всевиждащото око и излизащите снопове слънчева светлина от него. И въпреки че коментарът е излишен, не мога да не спомена, че се почувствах озарен от просветлението, което ми беше дало вече придобитото знание. Това непременно ще се случи с всеки, щом се докосне до житейската, занаятчийската и моралната същност на старите български майстори. Защото, ако общото между построеното в древните селища или в по-ново време – между църкви, катедрали, манастири, джамии, мостове, чешми по целия свят и у нас, е Печатът на Соломон, то великотърновци например не могат да останат безчувствени, щом, както твърдят изследователите, символът може да бъде открит в Канделаровата и Костанцалиевата къща в Арбанаси. А споменатото вече от мен Всевиждащо око, вградено в триъгълник на фона на сноп слънчеви лъчи, което грее на Декларацията на човешките права от 1789 г., в българските църкви в Истанбул и в Одрин, в Зографския манастир в Атон, става факт с особено значение, защото на същия символ се натъкват търсещите и в иконостаса на църквата „Св. Димитър“ във великотърновското градче Бяла черква, на свода на храма в град Павликени, в шарената църква на Преображенския манастир край старопрестолния град. И ако въпросът, какво търси череп с две кръстосани кости в олтарите на църквите „Св. Троица“ в Свищов и „Св. Димитър“ в Бяла черква, е важен исторически, отнасящ се с огромна сила за разпръснатите из цяла България символи, то спокойно разумът ни разбира и постепенно се доверява, защото става ясно, че те са запазена марка на нашите стари майстори строители. Не по-малко ясен става и въпросът, дали искаме да видим, след като столетие и повече се правим, че не забелязваме, че българските православни храмове и иконографията им от периода на Възраждането изобилстват от триъгълници, звезди, слънца, луни, чукове, брадви, тесли… А „златното сечение”, което строителите ни са прилагали в пропорциите при строителството на някои каменни църкви, издигнати през XIX в.? Та те значи са го владеели така, както са го умеели архитектите на Хеопсовата пирамида, на Партенона в Атина, на Пантеона в Рим, на „Парижката Света Богородица”? – питат представителите от най-будната част на изследователската ни историческа наука. Не е тайна, че казионната историческа наука упорито поддържа твърдението си, че това са странни съвпадения и нищо повече, защото българските майстори зидари били самоуки, самобитни и неграмотни, че те действали по усет. Но вече са натрупани достатъчно доказателства, които сочат точно обратното – старите ни майстори са познавали архитектурните новини от Западна Европа, пътували са и са учили в Далмация, Италия, Германия, Франция. И всичко това е мобилизирало днес много сериозно не един и двама съвременни български специалисти в различни области на живота, които смятат, че си заслужава да продължат заедно разходката във времето и да потърсят и споделят със синовна гордост видяното, чутото и прочетеното за следите и хората, които са ги оставили. Следва продължение… Направено Представянето на „Свещеният триъгълник” на Румен Василев във Велико Търново С цел предварително запознаване на великотърновската общественост с намерението за издигане паметник на старите зидари в техния град по публично обявена програма на 11 март т.г. голямата читателска зала на Регионална библиотека „Петко Р. Славейков” се изпълни с граждани, дошли да участват в представянето на книгата на Румен Василев „Свещеният триъгълник”. Сред гостите в залата бяха и организаторите на събитието, сред които директорът на библиотеката Иван Александров, председателят на Сдружението „За старите зидари” Красимир Георгиев и негови членове от старата столица и страната. Непосредствено преди представянето журналисти от местните вестници и телевизии взеха интервюта от автора на „Свещеният триъгълник” Румен Василев – член на Сдружение „За старите зидари”. Публиката на влизане в регионалната библиотека минаваше край паметника на Уста Кольо Фичето, замръзнал в каменната си поза, седнал с отпуснати уморени ръце върху колените си и вгледан в утрешния си работен ден. За самото представяне на книгата пред събралите се граждани от великотърновската общност бе дадена думата на Любчо Иванов, член на Сдружение „За старите зидари”, представен от домакините като журналист, поет и писател, чиито творби от фонда на библиотеката, бяха подредени на видно място в залата заедно с тези на Румен Василев. В своя пространен анализ за книгата Любчо Иванов сподели с великотърновци възторжените си впечатления от любовта към зидарския занаят и синовната си обич, с която авторът е обобщил и подредил в оригинални трактовки на своето историческо изследване хилядите страници, изписани за нашите възрожденски майстори. Не криещ своето вълнение, самият талантлив и трудолюбив автор на „Свещеният триъгълник” Румен Василев направи кратко експозе и отговори на множеството въпроси, които гостите отправиха към него. С приятелски тон бе направен дори опит да бъде оспорено твърдението в книгата, че Черната джамия в София е строена от турския имперски архитект от славянски произход Синан паша. В книгата по-скоро се съобщава, че зданието е било дело на неговия архитектурен гений, което твърдение все пак не може да се отхвърли еднозначно. Въпросите на публиката изискаха Румен Василев да се нагърби и да се справи успешно с отговора и на други възникнали сред присъстващите въпроси. Много от участниците в срещата си закупиха и излизаха с книгите на Румен Василев в ръка, като не пропускаха да си вземат автограф от него. А имаше и такива, които наред с негови книги заеха от библиотеката и тези на Любчо Иванов, чието участие беше предизвикало любопитството в присъстващите великотърновци. Едно е сигурно – излизайки от Регионалната библиотека „Петко Р. Славейков”, гостите в представянето на „Свещеният триъгълник” вече гледаха с други очи на монумента на Уста Кольо Фичето и паметната стена за неговото дело, разположени в двора пред входа на библиотеката. Лично и откровено Проф. д-р арх. Жеко Тилев, управител на „Тилев Архитекти“ ООД: Всяко човешко творение почива на предходни достижения и опи Продължава от бр. 30 Проф. Тилев, редица изследователи правят опит да свържат в една обща верига строителния подвиг на нашите възрожденски майстори с тези, които са изграждали Хеопсовата пирамида, Храма на Соломон, по-късно – със строителите красивите катедрали, църкви и джамии по света, стигайки до моста на Бяла. Може ли да се търси някаква логична историческа връзка на развитие на човешкия гений в различните географски райони в този смисъл? Абсолютно да! Колкото и да е трудно да се дадат прецизни достоверни отговори, тази логическа връзка все пак съществува. Не би могло да я няма, защото нищо на света не възниква от нищото. Всяко човешко творение почива на предходни достижения. Особено в областта на архитектурата и строителството, където този опит трябва да бъде и осмислен. Той е достижение на мисленето. Това е и рационален опит, свързан е с дадена технология и начин на изграждане. Затова определено цялото развитие в историята на архитектурата реално има обща връзка. Няма как отделните епохи и паметници да са възникнали отделно, изолирано, самостоятелно. Те винаги са в някаква историческа приемственост. Това не означава, че паметникът няма право на съществуване сам по себе си. Защото винаги върху една строителна традиция възникват онези изключения, които ние наричаме шедьоври. Всъщност историята на изкуството, в т.ч. и на архитектурата, е поредица от изключения и точно тези върхови отклонения от общоприетите условия и традиции, които големият гений е пресъздал творчески, бележат развитието. Разбира се, връзките могат да бъдат търсени на различно ниво. Понеже се занимавам и с тракийска архитектура, мога да твърдя, че и в нея, и в египетската култова архитектура – пирамидите, съществува един и същи проблем, превърнал се в принцип на създаване на средата: въпросът за безсмъртието на душата и за преминаването на човека от неговия ежедневен бит в света на мъртвите. Важните и определящи социокултурни характеристики, властващи в различните исторически епохи – религиозни възгледи, ритуали, виждания, мироглед, непрекъснато се пренасят в света на архитектурата и осигуряват мотивацията, критериите и творческото кредо на авторите. За мен като че ли от най-древни времена, когато се е родила архитектурата, до съвременната стои един Творец, който има различни въплъщения. Веднъж като автор на египетските пирамиди, втори път като този на гробницата на Севт III, после на катедралата „Нотър Дам дьо Пари” или Кьолнската катедрала, на Айфеловата кула или моста на Бяла… Това е един Творец в различни състояния, опит и художествен мироглед. Това може да се нарича по различен начин, още повече че понякога историческата връзката се прекъсва. И тогава е много важно за следващите поколения да възстановят традицията. В това действително е и ролята на нашите възрожденски майстори – във възраждане на архитектурно-строителната традиция по нашите земи. Преди месец с жена ми посетихме Земенската църква. Разбира се, отлично я познавам от литературни източници. Сега я разгледах подробно. Изключително проста, уникална като композиция сграда – кръст, тамплиерски кръст в план, от ХI в. Може би наистина няма случайни неща. При това – със забележително съответствие във визията на вътрешната и външната форма. Нека да подчертая, че това е най-ценното и на Кръглата църква в Преслав, която по своята композиция и художествен образ е ненадмината – шедьовър в цялата световна архитектура. След това тези принципи са загубени и отново се създават през Възраждането. Строително-архитектурните принципи на Кольо Фичето носят белезите именно на тази неподправена връзка и енергия на отношението вътре – вън. А каква е връзката на нашите възрожденски майстори със строителната цивилизация на тяхното съвремие? Цялото развитие на българската архитектура в края на XIX и началото на XX в. лежи върху онова, което те са направили, независимо че това е периодът, когато в България навлиза архитектурният академизъм от подготвени в Европа чуждестранни и родни архитекти. Продължавайки духа и традициите на възрожденската архитектура, дипломираните български творци демонстрират невероятен усет за национална архитектурна форма и художествена интерпретация. Ще посоча един пример. Близко до университета ни, малко по-надолу по „Графа“, се намира църквата „Св. Седмочисленици. Това е било джамия, строена през 1528 г. от най-големия архитект на Османската империя, българина по произход Мехмед Синан. А в началото ХХ в., през 1901 – 1903 г., арх. Момчилов и арх. Миланов реконструират тази сграда в християнска църква. В момента това е едно уникално здание, в която всичко е българско като излъчване и усещане. Невероятна илюстрация на целия този път, който е изминала българската архитектура. На мен ми се щеше да потърсим по-конкретен отговор на въпроса за връзката на нашите възрожденски майстори със строителните задруги, братства, ложи и т.н., които работят по това време на Запад. Мнозина изследователи виждат в това и пътя за притежаваните сериозни знания, които те проявяват в своята практика у нас, например умението да прилагат с голяма с точност „златното сечение” в своите строежи, потвърдено категорично от съвременните аналитични математически модели. Това не е единственият белег за очевидна връзка, влияние или приемственост. Да, „златното сечение” е известна структурна закономерност в живата и нежива природа – осъзната, прилагана и като средство за хармонизация в архитектурата и в други изкуства. То се използва в нашата архитектура преди и по време на Възраждането се явява едно от най-големите доказателства за тази връзка и приемственост, за която говорим. Но същността в работата на нашите майстори е не само в пропорционалните основи – тук става въпрос за цял комплект от композиционни похвати, за определени техники за трасиране, изграждане, за определени технологии, които се прилагат, които влияят върху крайните резултати, върху формата. Защото едно е да строиш с дърво, друго – с камък. Зад всичко това стои усвоен и трансформиран опит. Ще бъде обаче безотговорно да се посочат точните пътища, по които опитът навлиза в практиката на възрожденските ни майстори. Но няма как този опит да се е загубил, защото през цялото си време човек живее в изкуствена среда, наречена архитектура, която не може да се изгражда по друг начин, освен на базата на умения, знания, традиции, които се пренасят и усъвършенстват непрекъснато. Много е важно да се подчертае, че с унищожаването на архитектурно-строителното ни наследство по време на османското робство, не трябва да се смята, че е унищожен и опитът, който дълго време е трупан и е достигнат до момента на падането ни под чужда власт. Всъщност в условията му главните строители в Османската империя са от Балканския полуостров и най-вече от българското население. Нашествениците нямали строителна традиция, защото са номади. И това, което се случва като развитие на специфична религиозна архитектура, всъщност транслира местния опит, което е класическият опит на античната архитектура и опитът, натрупан през Средновековието. В процеса на развитие на българската строителна традиция в края на Възраждането нашите майстори са в непрекъснат контакт със съседните страни и обменят знания и практики. По линията на този обмен по всяка вероятност се е трупал и опитът, който сдружените форми носят в себе си. Защото строителството е такъв тип творчество, което иска колективна форма на създаване, на изграждане. И тук със сигурност е най-важният момент, който ни дава основание да смятаме, че в майсторските задруги по време на Възраждането лежат дълбоки корени на подобен тип организация. Тази организация впечатлява с документите, които са останали за нея, за начина на планиране на работата, както и високо морално отчитане на тази дейност, и отговорности, за всичко свързано с нея. Актуален ли е днес този пример за съвременния инвестиционнен процес в проектирането и строителството и за хората ангажирани в него? Много добър, но крайно пожелателен начин да насочим традицията в съвремието. Казвам пожелателен, защото организацията на работата в една строителна група по време на Възраждането с всички специфични елементи, за които говорите, включително и високата степен на нравственост, са били част от подобна културно-историческа социална среда. Трудно ми е да твърдя, че днес, в условията на безкрайно продължаващия нашенски преход има подобна среда, която да изисква и налага такава висока степен на творческа отговорност и нравственост. В момента връзката с архитектурата е такава, каквато инвеститорът я иска. Защото архитектурата не съществува сама по себе си и сама за себе си. Съвременният български архитект е принуден да прави непрекъснати компромиси. Жестоки компромиси на невероятна цена. Тук не става въпрос за цената на неговия труд. Става въпрос за цената на компромиса за сметка на качеството и тази нравственост, която трябва да е вградена в това, което се създава. Затова мисля, че нашето архитектурно наследство и делото на майсторите ни трябва да бъде пример за архитектура и строителен професионализъм, но не само в тесните професионални рамки на една гилдия, на Камарата на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране, на Камарата на строителите в България и на Съюза на архитектите. То трябва да бъде пример за цялото общество. Все пак хубавото е, че има един еталон, за който да се борим, който да отстояваме. Вие по какъв конкретен начин в момента извеждате този пример и го довеждате до знанието на обществото? Той може ли да бъде увековечен например и чрез един общ паметник на старите зидари, който наред с оцелелите безбройни паметници, издигнати от техния гений и вдъхновен труд, да ни напомня за справедливото отношение на нашето съвремие към тяхното дело? Този въпрос е много интересен. Какво разбираме под паметник? Няма да крия, че в момента съм обсебен от Кръглата църква в Преслав. Вече втора година се занимавам с нея и ще посветя една моя книга на изследването си върху нея. Тя заслужава да бъде представена във възможно най-адекватната и научнообоснована светлина – какво представлява тя, какви са нейните качества, особености, място и значение в българската и в световната архитектура. Само ще кажа, че за мен това е уникален, недостигнат от развитието в други страни и други епохи пример. За съжаление с едно отношение и оценка на незаслужено крайно профанизиране. Смятам, че ако успея да го направя, това би било заслужен паметник на майсторите строители, които са изградили този обект. Това е моята отговорност, моят пантеон за тези хора. Иначе можем да издигаме всякакви монументи, но нека най-напред да направим тези, които всеки един от нас дължи на своите предшественици и учители по един скромен, отговорен и професионален начин. Тогава ще имаме правото да издигаме и големите и вечните паметници. И само тогава всеки, който би бил построен, ще има възможността да бъде оценен по достойнство и главното – всеки ще има правото да се преклони пред него. Другото е мимолетност.