Железницата – начин на живот

Разстоянието между Бургас и София е голямо. По цялата дължина на страната ни транспортът все още е труден и бавен, поне докато АМ „Тракия” стане факт или докато по релсите започнат да се движат високоскоростните влакове. Най-бързата алтернатива за едно такова пътуване сякаш изглежда експрес „Слънчев бряг”, който „отскача” от морето до Витоша за около 6 часа. И макар че композицията стига до Софийското поле след почти цял работен ден, нито пътуването е изморително, нито преживяването – отегчително.
От купето на експрес „Слънчев бряг” се виждат няколко участъка от строителството на АМ „Тракия”, тъжното състояние на българската жп инфраструктура, красиви гледки и още, и още... Вижда се животът на железничарите, техните болки и радости, най-ярко забележими в приветливия вагон-ресторант. Но за това после...
Влакът тръгва бавно.
Малко след Бургас усещаме мирис на нефт.
Подминавайки Долно Езерово, успоредно с Айтоска река, релсите преминават през Нефтохима. За момент в главата ти нахлуват растящите цени на горивата, но тази неприятна картинка веднага се пречупва от тъжната идилия зад оградата. Изпочупени съоръжения, липсващи стъкла, мръсни комини и тръбопроводи провокират асоциации с една друга реалност, позната ни от книгата на Димитър Димов „Тютюн”. Петролната „Никотиана” продължава да трови Бургас, продължава някак да работи, въпреки всичко...
Красивото поле покрай Айтос разкрива живописни гледки и провокира любителските фотоапарати.
Гара Карнобат е първата ни спирка. Социалистическата постройка се вижда отдалече. Изпочупените плочки по пероните, потрошените стъкла и големите празни помещения
недвусмислено подсказват за нуждата от цялостен ремонт.
Гласът от колоните, приканващ пътниците, и усмихнатият господин с червената шапка и заповедния диск в ръка обаче са си същите. И докато покрай тях все има някого, който да изслуша историята за неплатените заплати или снощния мач, не така стоят нещата с железничарите на следващите гари, които само подминаваме. Времето в Стралджа и Зимница е сякаш спряло. Намираме романтика в архитектурата им - много ретро и много арт.
Досещаме се за проекта за „Рехабилитация на жп линията Бургас–Пловдив”. В края на миналата година бе избран изпълнител, в лицето на „Джи Си Еф-Ск 13-Трейс рейлинфра”, а цената за строителните дейности по цялото трасе е 316 968 850,42 лева. След приключването на проекта ще се постигнат скорости от 130/160 км/ч при средни скорости в момента от около 80 км/ч, а времето за пътуване ще се намали с 1 час и 10 минути.
Две са нещата за отбелязване по маршрута на нашия влак около Ямбол – пресичането на бъдещото трасе на магистралата и голямо ято щъркели край село Веселиново.
Строителите работят активно.
Рамките на шосето са видими, теренът е подравнен, а строителните машини упорито вършат своята работа. Има и работници, но малко, може би заради обедния час. Виждаме, че е започнало изграждането и на надлези над жп релсите. Магистрала ще има! Споменахме и щъркелите – много са. Интересното е, че толкова много птици през зимата може да се видят само в това село. Причината може би е в специфичния микроклимат и река Тунджа. Знам ли... Но наистина е красиво. Зеленото поле е побеляло и огласяно от тракането на клюнове. Симфония...
До Стара Загора времето минава бързо. Прекарано е не на седалката, а на отворения прозорец. Въздухът е свеж, а трасето право. Тук влакът често достига максималната си скорост и въпреки че тя е на светлинни години от постиженията на японските „стрели” или френските ТЖВ, пак си е някак вълнуващо. В града на липите също
не можем да кажем хубави думи
за състоянието на гарата. Нищо, важното е, че винаги има много хора, особено през малките часове на денонощието, когато тук се пресичат основни жп коридори. Впечатление прави индустриалната зона, която е в непосредствена близост. Там е страшно и загадъчно. Изоставени и рушащи се сгради просто си стоят неизползваеми. Сякаш е XIX век.
При Чирпан влакът отново пресича магистралата, минавайки под готовите платна на аутобана. От двете му страни остават село Партизанин и гара Черна гора, любопитни най-вече с екзотичните си имена.
Ето я Марица, ето го и Пловдив. Релсите минават почти през центъра на града и тази лъскава градска обстановка идва като оазис сред еднообразното поле на Тракия. В подножието на едно от седемте тепета е сгушена централната гара. Отвън видът й е приветлив и романтичен – май по този начин обрисуваме по-голяма част от това, което виждаме по време на пътуването. Вътре обаче съвремието липсва, а коментарът е безпредметен. Впрочем преди няколко години усилено се заговори за проект за тотална реконструкция на гарата. Беше проведен и конкурс, който отличи два идейни проекта. Единият предвиждаше издигането на два стъклени купола с диаметър 25 метра, строеж на търговски и жилищен комплекс, както и изграждането на сложна инфраструктура от подземни тунели, която да свърже централната част на Пловдив с южната. Според другия пък гарата трябваше да се обнови и покрие със специална мембрана, която да обгръща новите и старите постройки, засилвайки визуалните и функционалните връзки между тях. До момента – нищо такова!
Движим се по поречието на Марица, отминавайки гарите Стамболийски, Пазарджик и Септември. Стигаме и до гара Белово, известна с това, че е била първата спирка на барон-Хиршовата железница у нас. И макар отдавна да е минало времето, когато началник на гарата е бил големият български революционер Тодор Каблешков, тук още витаят духът на миналото и харизмата на историята.
Планинският терен около Костенец и Ихтиман вече предлага различен пейзаж на пътниците. И въздухът е друг... Във вагон-ресторанта настроението е весело. На една от масите си „гукат” момче и момиче, на друга компания си правят кондукторът, началник-влакът и дежурните по влак полицаи. Залезът прозира в чашите им, пълни с вода и портокалов сок. Не пият вино. Говорят си разгорещено, разказват проблемите и болките си. Добри хора, намират сили да се усмихват, въпреки тежкото си ежедневие.
От гара Елин Пелин Витоша вече се вижда. Стъмва се и светлините на София огряват полето. Пътуването до Централна гара сякаш е на забавен ход. Нетърпеливите бързат с багажа си, а други, влюбените, не искат това пътуване да свърши. Виждаме лицата на кондукторите и началник-влака. Изглеждат малко по-щастливи. Не защото пристигат в София след 6 часа път. Просто работният ден приключва успешно...