SOS за Националната библиотека

Елица Илчева 8 милиона документи. Това е богатството, което притежава Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. То по никакъв начин не може да бъде остойностено, защото е безценно. Не е толкова сложно обаче да се пресметне какво е нужно, за да се направи ремонт на сградата, която трябва да съхранява тази книжнина за вечността и да предоставя възможност тя да се ползва. И със сигурност това са по-малко от 8 милиона лева. Още повече, че не говорим за обикновена постройка, а за една от най-красивите в София. Да, тя грее в очите на всеки жител на града и няма гост на столицата, който да не спира, за да й отдаде почит. Проектирана е от архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов, които са заимствали идеи от швейцарската национална библиотека в Берн (1931 г.), а фасадата е дело на скулптора Михайло Парашчук. И ако в годините тази фасада ни създаваше усещане, че в храма на книгите всичко е наред, то от миналото лято новият директор на институцията доц. д-р Красимира Александрова алармира, че са нужни средства за спешен ремонт. Сградата е под принципала на културното ведомство и през ноември тогавашният ресорен министър Вежди Рашидов отиде, огледа я отвътре и обеща 200 хил. лв. за покрив. Предоставени бяха само 25 хил. лв., оползотворени за ремонт на малка част от покрива, ограничаване на течовете в хранилището с музикални издания (там се пазят единствени документи, а мазилката буквално падала върху книгите), както и за реставрационния център. Преди малко повече от месец обаче - на 3 февруари, парче от стъкления таван над читалните във вътрешността на зданието се стовари под тежестта на снега и рани човек, който по чудо остана с леки травми. Компютри и климатици също са пострадали при срутването. Единствената „полза“ от инцидента е, че както често се случва у нас, истината за това колко е тревожно състоянието най-после стигна до всички. Вече няма човек, който да не е разбрал, че зад прекрасните колони, които вдъхват респект, се крие тъжната история на една завяхваща постройка. Под напора на времето тя прогресивно се състарява, и то далеч по-бързо от книгите, които пази вътре. Опасност дебне не само тях, но и хората. Сега, за да се направи аварийно стъкленият покрив, служебният министър на културата Рашко Младенов осигури 20 хил. лв. С пряко договаряне вече е избрана фирма, която има лиценз да работи с паметници на културата. Чака се само прогноза за благоприятно време, което да позволи да се разкрият помещенията. През последните 8 - 9 месеца със собствен ресурс и средства от дарители са направени и други частични ремонти на сериозно увредени места. Миналата година са реновирани част от работните помещения и зоните за читатели, сменена е дограмата в няколко зали. С новите прозорци в голямата читалня температурата през студените зимни дни се повишила до почти 20 градуса по Целзий и посетителите оценили позитивната промяна. Но всичко това далеч не стига, за да се превърне сградата не само в хранилище, а и в уютно място за читатели, студенти, изследователи, да заприлича на светинята, която е призвана да бъде. И най-отчайващото е, че възможностите за финансиране никак не са много. Пред в. „Строител“ доц. Александрова сподели, че дори опцията да се кандидатства за европейски средства е на практика блокирана заради липсата на ресурс за съфинансиране на проекти. Но директорът не спира да се надява и да вярва, че каузата за спасението на една такава сграда и институция трябва да е общонационално дело, както и че дори в днешно време ще се намерят меценати. Екипът ни също видя истината отвътре и реши да я покаже с идеята да помогне това да се случи. Условията, в които се съхраняват книгите, да не говорим, че там работят и близо 200 служители квалифицирани специалисти, хора на знанието, не отговарят на никакви стандарти за температура, влага, осветеност и това не е по вина на персонала. Библиотекарите се борят както могат – завиват с найлони, изолират, разместват, макар че в книгохранилищата всичко е до такава степен задръстено, че свободното място е само в тесните проходи на пода. Подредените там книги се повдигат на трупчета, редят се и толкоз. В много от хранилищата стените са просмукани с вода, в една от залите при силни дъждове тя бликва като изворче от пода. Мазилката се надува и започва да пада, стените са опушени, вратите, макар и красиви - са безнадеждно изхабени, и дори мраморните покрития в просторните коридори чернеят, никога невиждали машина, която да ги изчисти. Директорът проф. Красимира Александрова: Нямаме ресурс да съфинансираме европроекти Г-жо Александрова, от встъпването си в длъжност преди 10 месеца говорите, че библиотеката спешно се нуждае от обновление. Кога са правени основни ремонти на сградата, която е паметник на културата? От откриването на библиотеката през 1952 г. основни ремонти не са правени. Звучи невероятно, но е така. Поддръжка има безспорно, но това не е достатъчно и състоянието на сградата става все по-критично. Къде виждате възможностите за финансиране? Фондовете на ЕС не са ли вариант за цялостно саниране? За съжаление нямаме ресурс за съфинансиране на проекти, но това не означава, че не търсим възможности за кандидатстване по оперативните програми. Ние търсим начини за партньорства и сме оптимисти за бъдещето на Националната библиотека. Институцията разполага с още няколко сгради за книгохранилища. Доколкото знам, едната е в кв. „Изгрев“, а другите са в селата Богданлия и Гуцал. Какво е тяхното състояние и имате ли идея да съберете фонда на едно място? Редно е и би било прекрасно всички документи да се съберат. Сградата на Националната библиотека по отношение на книгохранилищата е с изчерпан капацитет от години. Колкото до другите сгради - те са в ужасно състояние и проблемите с поддръжката им са на дневен ред за решаване. Трудно Ви е, но сигурно има и с какво да се похвалите? О, да, вече е сбъдната една моя мечта. Буквално преди дни при нас пристигна камерата за аноксия и Националната библиотека е единствената в България и на Балканите, където ще заработи това уникално устройство. То дава възможност не само да се опазват документите чрез превенция, но и да се „лекуват“ и най-важното да се опазят за поколенията. Технологията е широко популярна в Европа и по света отпреди 15 години, но за първи път влиза у нас. А това забавяне аз лично възприемам от положителната страна, като гаранция за проверена във времето методика. Как работи тази камера? Как се сдобихте с нея? Тя наподобява шкаф, в който се поставят документи, затваря се херметически, изтегля се кислородът и се вкарва азот, т.е. създава се анаеробна среда. Така всички биологични вредители в камерата се дехидратират и загиват на 100%. Документите нямат видима промяна, но всъщност се изваждат оздравени. Тази технология може да се прилага и към други материи - можем да обработим например и костюма на Борис Христов за ролята му на Борис Годунов, който е част от колекцията ни и е изложен на видно място в Библиотеката. Апаратът струва 50 хил. лв., а две трети от сумата е събрана чрез дарения от фирми, частни лица и след обявена DMS кампания. Аноксията е най-добрият екологичен метод за опазване на книжовното наследство. И не на последно място той е напълно безвреден за специалистите, които обработват документите. Историята със заложените в нея проблеми При бомбардировките през 1944 г. София е срината, хиляди столичани са останали без подслон, 70% от сградния фонд в центъра са превърнати в руини. Такава е съдбата и на двете сгради на Българската народна библиотека, основана на 17 юни 1879 г. Едната била на улица „Георги Раковски“ №131, а втората е започната и незавършена през 1939 г. - на мястото на Царския манеж, където е и днес. Веднага след войната директорът на Народната библиотека проф. Тодор Боров се преборва да получи чрез Министерския съвет суми от ликвидация на фондове и от заеми за строеж на нова сграда. Само че Министерството на благоустройството оставя градежа на заден план до следваща 1946 г., когато пак по настояване на Боров държавата отпуска отново 50 млн. лв. Градоустройствената дирекция пак не започва работа, тъй като има намерение да използва строежа на библиотеката за други цели. Боров не се отказва и както сам пише в публикацията си „Как бе построена Народната библиотека“ (сп. „София“, 1978, бр. 10, ст. 13 - 17), на среща с министър-председателя Кимон Георгиев успява да го спечели за каузата. Праща доклад и до министъра на финансите, до председателя на Парламентарната комисия за информацията и изкуствата, до председателя на Бюджетната комисия и до управителния съвет на Писателския съюз. Успоредно провежда акция чрез ежедневниците със серия от статии, ангажиращи вниманието на културната общественост с тежкото положение на Народната библиотека. В резултат на всичко това е прокаран специален закон за отпускане на заем от Държавната спестовна каса в размер 100 млн. лв., който се дава на Министерството на информацията целево за строежа. Член 7 на същия закон предвижда създаването на Строителен комитет, който започва да действа буквално след няколко дни. В продължение на 10 години (до март 1956 г.) Комитетът се събира най-редовно и е имал 187 заседания. На тях винаги присъстват всички членове (Тодор Боров, а от 1949 г. председател става следващият директор Георги Михайлов Добрев, Никола Иванов – началник на бюджета при Министерството на финансите, архитектите К. Калинов, Л. Нейков, Иван Васильов и Димитър Цолов), които са почетни и не получават заплати. Занимават се с проектирането, ръководството на строежа и инвеститорския контрол. Изключително големи заслуги за координацията и цялостната организация има Петър А. Иванов, специално определен от Строителния комитет. Според проф. Боров нему се дължи успешното изпълнение на строежа наред с имената на Цолов и Васильов, които са проектирали и сградата от 1939 г. Архитектите извършват огромна работа, тъй като изискванията след 1944 г. са различни. Налага се изцяло да бъдат преработени почти всички архитектурно-строителни и инсталационни планове, 4 пъти се прави проектно-сметната документация. Тъй като старата сграда е напълно унищожена, се налага най-напред да се завърши южното приземно крило, където се настаняват библиотечни служби, приспособява се една малка читалня и временно книгохранилище с дървени стeлажи. Строителните дейности се извършват при ненормални обстоятелства – библиотекари и строители взаимно си пречат. Сроковете за завършване се удължават поради ненавременното и неритмично отпускане на средства и забавянето на вноса на най-важните съоръжения за една библиотека – стелажите на книгохранилището, защото в следвоенния период западните фирми не приемат от социалистически страни големи поръчки за стоманени съоръжения. Нормално за големите модерни библиотечни строежи е изграждането на книгохранилището да предшества читалните и библиотечните служби. У нас строежът се извършва по обратен ред. Читалните и всички други отдели и служби на НБ са готови през 1952 г., но се използват примитивни и неудобни книгохранилища. Това намалява капацитета на библиотеката, спъва развитието й и затруднява обслужването на читателите. Стоманената стелажна конструкция, изработена от българското предприятие „Урал“, е монтирана едва през 1958 г. Много сполучливо е решен вътрешният план на библиотеката с оглед бързото обслужване на големи читателски потоци, правилно организиране и съхраняване на библиотечните фондове и перспективното развитие. Сградата би могла да бъде още по-хубава, но се налага да се търсят начини за снижаване на стойността й. Поради това например подовете се правят от мрамор вместо предвидената гранитна настилка. Съкращава се построяването на пневматична инсталация, свързваща книгохранилището със заемната служба и читалните, книгохранилището не се климатизира. В желанието си да бъде полезно ръководството на НБ допуска голяма грешка - официално я открива за читателите на 1 декември 1952 г. За хората тя е готова, тъй като влизайки в мраморното фоайе и обширните читални, те нямат представа какво предстои. Финансистите също смятат така и престават да предвиждат средства в държавния бюджет. Все пак строежът продължава цели две десетилетия (1939 - 1959 г.), но и тъкмо затова при окончателното завършване новата сграда вече е отесняла. Архитектите я проектират за срок от 25 години, след което се предвижда разширение в обем, по-голям от първия етап, в източна посока - в двора на библиотеката. Още през 60-те години срокът за експлоатация е изтекъл. От друга страна, проектозаданието, по което е работено през 30-те години, е имало предвид характера и темповете на развитие на предвоенната библиотека. Проектантите не са могли да предвидят новите тенденции в развитието на националните библиотеки през втората половина на XX в. Както в много страни, така и у нас институцията престава да бъде предимно архив на националната книжнина и започва усилено да набавя чуждестранна литература и документация. Въпреки пестеливото и внимателно подбиране библиотечните фондове нарастват многократно. Създават се нови специализирани колекции, каквито са официалните и служебните издания на международните организации, големи специализирани сбирки за музика, карти, графика, служебни издания, изобразително изкуство и др. Ежегодно 20 пъти нарастват получаваните чуждестранни периодични издания, справочници и монографии. Знаете ли, че... Знаете ли, че Националната библиотека има отдел „Ориенталски сбирки“ с третия по големина османски архив в света. До него се стига през врата в дъното на читалнята „Проф. Марин Дринов“. Отделът съществува още от основаването на институцията през 1879 г. и е имал за цел да съхрани документите на османската администрация, останали след Освобождението. После към сбирката се добавя истан­бул­ският архив, който има изключително интересна история. Свързан с т.нар. Афера с вагоните от 1931 г., при която България купува от Турция хартия за претопяване, която пристига с влакова композиция. Някой обаче забелязва, че става въпрос за документация, и когато учени удостоверяват истинността на това твърдение, откриват, че „хартията“ са ръкописи, старопечатни книги, султански фермани, държавни отчети, кадийски сиджили (съдебни регистри), дефтери (данъчни регистри) и документи на османотурски и арабски език. Така стават част от османския архив. Там се съхранява и най-големият Коран на Балканите, който тежи 70 кг, както и най-малката ни Библия - издание, което може да се чете само с лупа. Архивът разполага с 3800 ръкописни книги на арабски, персийски, османотурски от вакъфските библиотеки в българските земи, датиращи от XV – XIХ век. 2000 тома са изключително ценните старопечатни книги. Затова често отделът е посещаван от чуждестранни изследователи. Съвсем наскоро един такъв учен предложил на директора да работи като доброволец при бъдещ ремонт на сградата.