Да сте чували за Трънската махала и за кв. Абдовица? Не? Това обаче са квартали на столицата и в тях живеят истински столичани. Е, не съвсем истински, защото първите заселници идват тук през 1948-49-50 година на миналия век, когато започва основното строителство на язовир „Искър” и жителите на трите села в чашата му – Калково, Горни Пасарел и Шишманово, приемат предизвикателството „зорноволно” да се преселят в София. Разбира се, когато на 6 септември
1954 г. хидровъзелът е официално открит, никой от властимащите не се сеща да покани на тържествата представители на тези отрудени селяни. През годините на строежа на най-голямото за времето си хидротехническо съоръжение в България, което и до ден днешен е основният водоизточник за столицата, те строяха на края на София къщичките си

Накрая на София и зад река Искър... 50 години социализъм и 20 години демокрация обаче не стигнаха да бъдат решени най-човешките проблеми на тези хора. Като например да се изгради канализация за отпадните води. Тук ще поясним, че Трънската махала е част от Абдовица, а от едно интервю с кмета на град Трън Станислав Николов стана ясно, че половината строители от София всъщност са... трънчани. Та и тези тук, зад река Искър, са от същата трънска жилка. Майстори строители, за които мистрията, отвесът и водната терзия са начин на живот.
Начин на живот към по-добро тези хора започнаха да очакват още през 60-те години на миналия век, когато беше извършена първата корекция на речното корито на иначе пакостливата по тези места река Искър. Реката се укроти, появиха се мренки и кротушки, децата през лятото не излизаха от водата. След тази корекция се заговори за амбициозен план за изграждането на голям крайречен парк в тази част на София и местните започнаха да потриват доволно ръце. Апетитите им за продажба на вече скъпите им имоти нараснаха. Всуе. Беше дошло времето на изграждане на мощната индустриална южна зона на столицата. Заработиха нишестената фабрика „Гео Милев”, заводът за дограма „Маршал Толбухин”, Асансьорният завод, Комбинатът за полуцелулоза и картон, сериозно се разрасна клоновата жп мрежа за всеки завод и за аерогарата в частност, и бившите селяни станаха промишлени работници.
Разбира се, надеждата за по-благородна околна среда не напусна хората, но при липсата на устройствен план за техните земи и къщичките им сякаш плачеха някой да ги бутне. Никой не бутна къщите на живеещите в Абдовица, но в последните години истинска разруха обхвана промишлената зона. Последователно фабриките спираха, при това и знакови заводи за зрелия социализъм. Спомня ли си някой, че на гара Искър имаше „Българска кожухарска индустрия” и че от жп гарата с вагони се изнасяха кожуси и кожени дрехи за цяла Европа и разбира се, за Съветския съюз. Спомня ли си някой, че завод „Толбухин” произведе дограмата за цялото огромно панелно строителство. „Дружба”, „Младост”, „Обеля”, „Люлин” – всичките прозорци и врати на тези огромни агломерации на столицата идваха от гара Искър. Излизаха изпод умелите ръце на майсторите от Трънската махала. И не само от техните.
Наследниците на тогавашните майстори обаче не последваха пътя на бащите си. Те просто нямаше как да станат промишлени работници. И станаха... безработни. Последните 20 години превърнаха индустриалната зона в „задния двор” на София. Нерегламентирани сметища за строителни отпадъци на самия бряг на реката, преградени с ръждясала ламарина стопански постройки, странни индустриални образувания, където нещо се доставя, нещо се произвежда, нещо се търгува. Далеч от очите на данъчните, най-вероятно. И само камионите на „Екобулпак” и техният девиз „Да запазим България чиста за нашите деца” дава да се разбере, че последните 20 години не са отминали безвъзвратно за този край на столицата.
Ако накрая обаче спрем пред ослепелите прозорци на грамадните халета на Завода за полуцелулоза и картон, трябва да се примирим с факта, че когато го няма стопанина, има я... разрухата.
Но трънчанин без работа не стои. И започна да мисли са себе си и за семейството си с категориите на можещия майстор. А пък крайречния парк? Майната му на парка.