Има ли светлина в тунела - 3

Съвсем доскоро сградата, за която ще ви разкажем този път, „бодеше” очите на естетите, които преминаваха по бул. „Тодор Каблешков” в столицата. Сега тя практически не се вижда, затворена от новопостроените сгради в кв. „Манастирски ливади”. Или се вижда, много добре се вижда от новодомците и работещите в модерните офиси на този нов и престижен квартал на българската столица, която все още има на герба си девиза „Расте, но не старее”.

Сякаш, за да обори древния девиз на София, въпросната сграда, някога замислена като „Родна стряха” на Агенцията на българите в чужбина, не само старее ден след ден недовършена, но и влиза в категорията на опасните сгради по определението на гл. арх. на столицата Петър Диков. Известно е, че
проблемите с опасните сгради са в три посоки
Първата е чисто финансова - трябват пари за премахването им. Втората - има опасни сгради, в които има наематели и те не желаят да напуснат. И третата - има опасни сгради, които са частни или пък с неясен собственик и при тях няма особено действени механизми, с които държавата или общината да ги премахне или да реши по някакъв приемлив път съдбата им.
„Родната стряха” за нашенците от чужбина беше замислена с благородна цел – когато те ни идваха на гости, на едно място да могат да видят експозиции от завоеванията на зрелия социализъм, да се срещнат със сънародници от четирите краища на света, да чуят Валя Балканска с „Излел е Делю хайдутин” и Гюрга Пинджурова с нейното „Хей, поле широко”…
Да, ама родопската песен лети на „Вояджър-1” към неоткритите светове в Космоса, а сградата в „Манастирски ливади” повече от 30 години стои недовършена и напомня за българска безстопанственост, за неясно финансиране и неясна собственост - съдим за това по всякаква липса на информация за сградата в свободното електронно пространство.
Главният архитект на София коментира, че т.нар. Дом за българите е към Държавната агенция за българите в чужбина и че сградата няма много ясен собственик. Части от терена са реституирани, самата сграда няма точно правоприемство с предишната организация на нашенците от странство. Тук някъде се намесва и Националният дарителски фонд „13 века България” и следите се губят…
Сега ние влизаме в позицията си на журналисти, които ратуват за естетизация на градската среда. Пообиколихме. Сградата е оградена, охранява се, но определено си е опасна постройка. Опасностите идват от много посоки. Независимо че много бетон е излят – сградата е от типа „ренесанс ала Люд­мила Живкова”, 30 години през горната плоча се е просмуквала вода и всичко е безобразно корозирало, включително и носещото скеле. Слава богу, че все още мургавите снабдители на скрап не са се усетили… Усетили са се обаче клошарите и наркоманите. За безстопанствените кучета наоколо няма да говорим.
Предприемчиви собственици на новите луксозни сгради наоколо се опитват
малко от малко да закрият неприятната гледка,
като преди няколко години засадиха около сградата дървета. Но за да израсне висока елегантна преграда пред очите им, ще трябва да почакат около… 50 години. Докато гората порасне, избуи и скрие занемарената сграда от погледите им.
А понеже това ще стане в много далечното, отчайващо далечното бъдеще, ние да се опитаме да помечтаем днес. И сега, когато в столичния град не достигат места в детските ясли и градини за хиляди малчугани, чиито родители чинно си плащат данъците именно тук, в столицата. И затова, че живеят в „Манастирски ливади”…
Представете си как в един светъл ден (след като държавата или общината е свършила съответните процедури…) тук пристигат едни оправни момчета бомбаджии. Не тези, дето се измъчиха с взривяването на Мавзолея.
Залагат съответните фишеци момчетата, врътват контактора и… След 30 години на безсмислени действия най-накрая нещо реално. „Ама какво ще кажат българите в чужбина?”, е резонният въпрос. Нищо, както през всичките тези 30 години. Нищо няма да кажат. Защото в иронията на българския преход към демокрация има много подобни въпроси без отговор – като например къде отидоха парите от членския внос на профсъюзите, на Отечествения фронт, на Комсомола...
За сметка на това „Родна стряха” в сегашния си вид вече не съществува
и ние започваме
да мечтаем…
Да мечтаем за една голяма, модерна три-четириетажна сграда, според устройствения план на района, с няколко входа. През единия се влиза за модерна детска кухня, през другия – за детска ясла, през третия – за детска градина, през четвъртия, през петия, кът за игри, за бъдещите майки, за татковците, докато чакат наследниците си… Голямо пространство, нов дворец на децата, проектиран от архитектите, които преобразиха столицата, издигнат от строители, които доказаха себе си. И зеленина, зеленина, и прекрасен изглед към Витоша. „Българче да се наричам, първа радост е за мене.”
Фантазия?
Засега това са най-смелите мечти за живеещите в този най-млад квартал на София. Имаме предвид младостта на живеещите тук. Пародия е сутрин да гледаш как майките носят полузаспалите си отрочета през булеварда в детските градини от соцвремената, наистина сега обновени и изглеждащи повече от прилично. И да виждаш всеки ден, всеки час пред себе си една никому ненужна, вредна, опасна сграда, разположила ръждясалата си конструкция в центъра на един обособен, красиво построен район, където понятието „естетизация на градската среда” има съвсем ясни измерения.
Какво пък – нека бомбаджиите да дойдат!