Когато се копаеха основите, или… да си гражданин на село Кремиковци

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!

Пеньо Пенев

Разбира се, големият български поет е написал прочутите си стихове по друг повод, за изграждането на столицата на младежта Димитровград, но те с пълна сила се отнасят и за друга социалистическа емблема – Металургичния комбинат „Кремиковци”. Вече малцина си спомнят далечната 1960 г., когато в нивята около с. Кремиковци влязоха с железен грохот първите булдозери, багери, скрепери и тежки камиони. Няколко години по-рано, с постановление на Министерския съвет от 1956 г. се решава да се създаде металургичен комбинат на базата на кремиковското железнорудно находище

През 1963 г. влизат в експлоатация първите мощности, започва производството на кокс и чугун. През 1964 г. започва добивът на агломерат и на електростомана, конверторна стомана, фероманган, горещовалцувана ламарина, електрозаварени тръби и студено огънати профили, безшевни тръби и бетонно желязо. През 70-те години влизат в експлоатация станове и цехове за производство на студеновалцувана ламарина, за горещо поцинковане, на покалаена ламарина (бяло тенеке) и на ламарина с пластмасово покритие (металопласт).
И довчерашните селяни, не само от Кремиковци, стават металурзи. Много скоро равното Софийско поле, което изхранва половин България, е налегнато от тежък жълт смог и само селяните от гара Яна карат зелето си на пазарите в София, твърдейки, че живеят в… Петърч. Тоест от другата страна на столичната котловина. Не че зелето им беше лошо… Е, съдържаше почти цялата Менделеева таблица, но кой ти гледа!
После, през годините стана ясно, че находището в село Кремиковци (огромната дупка на нашата снимка…) съдържа 250 млн. тона желязна руда. Съдържанието на желязо и други метали в рудата обаче е около 20 процента. Твърди се, че и това число било завишено. Извличането на метали от руда с толкова ниска концентрация е прекалено скъпо и неподходящо за промишлено производство. И започва да се внася руда от Съветския съюз, от Африка, от Южна Америка… В условията на плановата икономика държавата здраво дотира металургичното производство, то от своя страна осигурява препитание на хиляди хора в комбината, на десетки хиляди по веригата. В един момент гигантът се оказа колос на глинени крака. И рухна.
Днес в столичния квартал Кремиковци дишат свеж старопланински въздух. Комините и кулите в близката далечина са само някакъв спомен и биха били отличен декор на един нов „Сталкер”. Сигурно си спомняте, че режисьорът на филма Андрей Тарковски снима главните сцени в една изоставена електроцентрала в Естония. А тук сега е къде-къде по-богато…
Само че истинският живот си има други правила и кремиковчани добре разбират това. Чисто и подредено е днес селото. Училището е добре поддържано, детските площадки радват окото.
Хващат погледа и новите къщи и санираните по-стари, което си е ясен знак, че да мигрира който си ще, но южното слънце и старопланинският повей на вятъра са си едно природно благо, от което само глупак може да се откаже. Радва окото и конната база току под Балкана. „Какво пък, ще започнем бизнес с конен туризъм”, твърдят от базата. „И със земеделие!”, допълва един от местните, когато снимам огромния жълт масив от репко на фона на непушещите вече комини на комбината.
В района на селото вече работят други производства, нетровещи околната среда и даващи същото на хората - тяхната работа.
И все пак човек не може да гледа спокойно какви непоправими щети са нанесени на региона наоколо. Споменахме рудничния котлован с неговата огромна площ и на широко, и на дълбоко, откъдето се е извозвала нискокачествената руда. Той е на по-малко от сто метра от първите къщи на селото. Не мога да си представя какъв грохот на тежка механизация, прах и пепел се е носел наоколо през годините. Относително на „една ръка разстояние” са и гигантските табани, новообразуванията от мъртва земя след извличането/флотацията на рудата. Всичко това си стои в землището на Кремиковци като един невъзможен паметник на една отминала епоха.
Съхранен исторически паметник е Кремиковският манастир, който е построен по време на Второто българско царство, но разрушен през 1382 г. от османците. През 1493 г. софийският първенец войводата Радивой го възобновява със собствени средства. От това време датира старата църква в двора на манастира, а през 1926 г. е съградена втората черква. Стенописите в старата черква са направени веднага след построяването й и са тясно свързани с традициите на църковната живопис от българското средновековие. Сред стенописите в преддверието, правени през XV век, се отличават изображенията на ктитора Радивой и семейството му в момента, в който поднасят църквата в дар на патрона свети Георги Победоносец. Манастирът е бил просветен и духовен център, като особена гордост е запазеният ръкопис на Кремиковското евангелие от 1497 г.
Един поглед от двора на манастира обхваща цялото Софийско поле със синкавата в далечината Витоша. С добре развита пътна и железопътна инфраструктура, само на 20 км от пл. „Александър Невски”, столичният квартал, село Кремиковци, очаква новата си съдба на различното, на модерното предградие на София, където не само ще се развиват иновативни технологии. Новият живот за Кремиковци ще се случи, когато хората оценят огромните предимства на въздуха, на Балкана, на тишината и спокойствието само на 20 минути от работните си места в София.