Тема

Моторите на икономиката може да не са там, където ги търсим

С изграждане на АЕЦ „Белене“ средствата за строителство ще надхвърлят съвкупния размер на еврофондовете, до които ще се докосне отрасълът за времето на строежа

  Валентин Стоянов, гл. експерт на парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм     Най-общо три са положителните компоненти на брутния вътрешен продукт по т.нар. метод на разходите. Това са брутното капиталообразуване (грубо казано – инвестициите), потреблението и износът. Точната формула е GDP = C + I + G + (X – M), където С е потреблението (частното), I са инвестициите (брутно капиталообразуване), G са държавните разходи, а X и M са съответно експорт и импорт. Анализът на всеки от тези три показателя може да ни даде отговори на базисните въпроси: „Какво ще се случи с икономиката на България?”, „Кои са стопанските ни мотори?”, „Излизаме ли от кризата?”, „Мислим ли стратегически и национално отговорно?” и т.н. Всякакви други общи коментари, политически заклинания и пожелателни съждения са или далеч от реалността, или най-малкото не са базирани върху сериозни аргументи и анализи. Затова нека погледнем всеки от трите положителни компонента на БВП и съответното му развитие във времето през последните години. Инвестиции Между 1998 и 2008 г. икономиката на България отбеляза безпрецедентен период на растеж, продължил 11 последователни години – нещо, което не бяхме постигали от Освобождението. През този период притокът на чуждестранен капитал бе основен източник на инвестиции. Вътрешните спестявания не бяха твърде високи и се колебаеха около 12-14% от БВП. Затова се концентрираме върху размера на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ), а той бе впечатляващ. През 1999 г. ПЧИ са в размер на около 6% от БВП, за да достигнат съответно над 23% и близо 30% от БВП през 2006-а и 2007-а. За сравнение – през 2010 г. ПЧИ се равняват на едва 4,5% от БВП, а предварителните данни и прогнозите за 2011-а и 2012-а не са по-оптимистични. Отбелязваме, че най-коректните индикатори са свързани именно с процентното съотношение на инвестициите към БВП, а не с абсолютните им стойности, за да се избегнат инфлационните влияния и тези на валутните курсове. Дори кратък анализ показва изключително сериозен спад в чуждестранните инвестиции през последните три години, което в крайна сметка води до спад в брутния вътрешен продукт на България с всички съпътстващи последици – социални и политически. Качеството на инвестициите е съвсем друга тема и няма да навлизаме в детайли, но голямата картина е ясна. Най-голям процент инвестиции през годините имаше в строителството и недвижимите имоти, във финансово посредничество, в телекомуникации, а значително по-малко – в реалния сектор. Индустриалните инвестиции на зелено са малък процент, а огромна част от капиталите (родни и чужди) бяха насочени към приватизиране на държавни дружества, които оперираха предимно на родния пазар (банки, ЕРП, други енергийни активи, транспорт, телекомуникации), а не толкова за износ. Без, разбира се, с подобни изводи да поставяме експорта на пиедестал и да го превръщаме едва ли не в самоцел. По-нататък за инвестициите. Трябва да се каже, че например информацията за усвояването на еврофондове се поднася изключително селективно. Всъщност и до момента фокусът на правителствения PR пада основно върху „договорените” средства и върху тези, за които са попълнени „апликационни форми”. Публиката не получава и информация за вноската от българска страна в бюджета на ЕС. Това, разбира се, е разписано в проектобюджетите, но върху него не се акцентира, съответно рядко става ясно какъв е нетният ефект от еврофондовете. Не се прави и нещо много просто, което би могло да хвърли светлина върху процеса на усвояване – не се правят ежемесечни или например тримесечни пресконференции, на които да се представят кратко, точно и ясно разчети за реално усвоените за съответния период евросредства. Така най-после може да бъде въведен елементарен порядък в говоренето за прословутите европейски пари. Преди броени дни беше представен годишният доклад на парламентарната Комисия по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. Поантата, изведена от медиите, беше, че през 2011-а има напредък в договарянето на средства от еврофондове, но че 2012-а трябва да бъде година на реалните усвоявания и плащания. Така или иначе следващата година приключва текущият програмен период и няма изгледи по отношение усвояването на европейските пари България да се превърне в „средна европейска страна”. Най-слаби са резултатите ни в програмите за бизнеса и околната среда. През последните дни бяха оповестени и някои предварителни данни относно размера на бюджетния дефицит за 2011 г. Финансовият министър се похвали, че дефицитът за миналата година е с 20 на сто по-нисък от планирания, но се оказа, че това е за сметка на плащания, които реално биха стимулирали икономиката. Капиталовите разходи се оказаха с 15% по-ниски, а инвестициите с 16% по-ниски в сравнение с тези за 2010-а. Към този резултат принос има и по-ниското усвояване на еврофондове – така съфинансирането по европроекти е с 6% по-ниско от планираното и ето ти борба с дефицита. Толкова за приноса на държавните разходи и еврофондовете към БВП. Друг интересен мит (наред с този за невероятните успехи при усвояването на еврофондовете) беше разбит през последните дни. При оповестяване на статистиката относно строителството през 2011 г. се оказа, че има 16% спад не къде да е, а именно в прословутото инфраструктурно строителство, на което толкова се набляга при всевъзможни медийни изяви. Иначе спадът в бранша надхвърля 11%, което между другото показва и по-голям относителен спад на инфраструктурното строителство спрямо общата тенденция в отрасъла. Да не говорим, че дори фирми, специализирани в прословутото инфраструктурно строителство и дълго съществували на пазара, в момента са в изключително тежко финансово състояние. Последното е и индикация, че дори в тази преекспонирана сфера има повече добри пожелания отколкото реални резултати. Експорт Данните за експортните възможности и активност на родната икономика също са показателни. Много се изговори през последните две години за ръст на износа, но истината е, че през целия този период по-скоро възстановявахме нивата от 2008 г. Съществуващата статистика месец по месец от 90-те години до днес е красноречива. Абсолютният ни предкризисен експортен пик беше през юли 2008-а (1523,9 млн. евро FOB), следван от спад през 2009 г. и възстановяване на ръста от началото на 2010-а. Статистическите данни тук са в абсолютни стойности и отразяват както инфлационни процеси и движение на валутни курсове, така и увеличени цени на редица суровини. България е значим износител например на метала мед, чиято цена пък отбеляза ръст от около три пъти за последните три години на световните пазари. Това също е пример как статистиката за износа се влияе от промени в цените на една борсова стока, без да има изменения в произведените и съответно изнесени количества. Последните данни за динамиката на експорта не са особено оптимистични (статистиката отчита FOB в лева), тъй като през третото тримесечие на 2011 г. вече има забавяне до едва +2,3% на годишна база. Тази тенденция ще се запази и скоро статистиката ще потвърди, че износът е останал с минимален ръст и през четвъртото тримесечие на 2011-а, както и през цялата 2012 г. Възможен е дори спад при неблагоприятно развитие на стопанската конюнктура в основните ни търговски партньори. Всичко това показва, че България не може да разчита и на експорта като двигател на икономиката. Като „малка и отворена икономика” трябва да отчитаме и друго. Много развиващи се страни (на които все повече се опитваме да залагаме като търговски партньори поне според медийните офанзиви на някои министри) ще продължат да трупат резерви като буфер срещу евентуално задълбочаване на кризата и това допълнително ще доведе до намаляване на глобалното търсене. Същият ще е ефектът от икономиите, които предприемат голяма част от развитите държави. Потребление При вътрешното потребление (на което толкова се разчита да задвижи икономиката) данните също не са никак оптимистични. То зависи от редица фактори, каквито са нивата на доходите, кредитирането и спестяванията, но и от общото усещане на стопанските субекти за сигурност, предвидимост и стабилност. След 2008-а станахме свидетели на рязко свиване на вътрешното потребление, като най-актуалните данни също не са положителни. Статистиката и прогнозите сочат минимален ръст от около 1,5% през 2011 г., но сериозно оживление няма и не би могло да има на този етап. Някои изводи Вследствие от посочените данни можем да обобщим, че както инвестициите, така и потреблението са на значително по-ниски нива от пиковите през 2007-2008 г., а износът по-скоро е възстановил изгубени позиции. През 2009-а имаше спад на икономиката от 5%, като до момента не е постигнато върховото равнище от 2008-а, тъй като през 2010-а ръстът на БВП беше нулев, а за 2011-а може да се очаква ръст от едва процент и половина. Прогнозите за 2012-а не са по-розови от тези за миналата година. В изследване, публикувано преди половин година, проф. Г. Минасян ясно и изрично обобщава и други красноречиви факти – че „за периода от третото тримесечие на 2009 г. насам крайното потребление спада средно с по 4% на тримесечие (спрямо съответното тримесечие от предходната година), а брутното капиталообразуване спада с по 19%”. Исторически погледнато, след края на 90-те стопанството на България отбеляза сериозен напредък и възстановяване в редица аспекти. Днес обаче на преден план са въпросите за това къде да инвестираме, защо точно там да инвестираме и как най-адекватно да го направим. В България сякаш традиционно се замразяват огромни ресурси в непроизводителни дейности, които не създават добавена стойност и не работят в полза на иновациите и модерното стопанско развитие. Затова и се създава една „рентиерска” икономика, което е типично по-скоро за несигурни общества с много рискове. Завръщане в бъдещето? През последните близо 15 години с изпреварващи темпове в българския БВП нарасна делът на услугите, докато индустрията и селското стопанство значително изостанаха като динамика. Ортодоксалното виждане в България сякаш по-скоро клони към концепцията за туризма, финансовите услуги и аутсорсинга като двигатели на националната икономика. Въпросът е до каква степен тези сфери на стопанска дейност могат да доведат до дългосрочно развитие и да способстват за изграждане на високотехнологична икономика, която същевременно е устойчива на шокове. Твърде дълго голяма част от инвестициите се изсипваха в строителството, финансовото посредничество и някои „непроизводствени” сектори, които претърпяха тежки удари по време на кризата. ПЧИ масово бяха насочени именно към такива отрасли, както и към приватизационни сделки от типа на тези с ЕРП, БТК и банките – компании, опериращи изцяло на вътрешния пазар и без експортна насоченост. Затова е крайно време за сериозен дебат и поставяне на фокуса върху стратегически отрасли, които са в състояние да генерират устойчив стопански растеж. Тук визираме едновременно възможностите за засилена инвестиционна активност, за стимулиране на вътрешното потребление и за създаване на добри експортни предпоставки. Именно поради тези причини акцентът по-скоро трябва да е върху повече индустрия, повече енергетика и повече селско стопанство, или това, което може да бъде обобщено чрез събирателното и метафорично понятие „hardware”. Крайно време е да обърнем внимание на реалната икономика и особено на индустриални и енергийни предприятия, които произвеждат включително за износ. От години има силни гласове в подкрепа на една реиндустриализация на България, колкото и „старомодно” да звучи подобна теза сред част от българските елити. Сравнителните предимства на страната при поемане на подобен курс са добри. Достатъчно конкурентни са цените на електроенергията и човешкия труд, данъчната среда е подходяща, налични са индустриални площадки със съответната инфраструктура, възможни са решения на някои транспортно-логистични проблеми. Газовата и електроенергийната инфраструктура са на добро ниво и се развиват сравнително адекватно. Работната ръка все още е налице и показателни в това отношение са и предстоящата инвестиция в нов японски завод за кабели в Сливен, и вече стартиралото автомобилно производство в Ловеч, и плановете за разширяване производството на стъкло в Търговище. Въпросът за селското стопанство също е на дневен ред. През 1998 г. например то (заедно с горското стопанство) формира около 17% от БВП, докато десет години по-късно същият дял пада на около 5%. Това обаче се случва на фона на растящи цени на храните в глобален мащаб, както и на значителен внос на базови хранителни продукти в страна като нашата, която има превъзходни почвени и климатични условия за развитие именно на селско стопанство. По-нататък, един проект като АЕЦ „Белене” също би оказал влияние и върху трите положителни компонента на БВП – върху инвестициите и вътрешното потребление (още при стартиране на проекта), а върху експорта – след въвеждане в експлоатация на централата. Не трябва да забравяме, че миналата година България изнесе около 11 млрд. квт ч. електроенергия, че износът за Турция беше възстановен след 7 години, че в регионален мащаб гладът за енергия расте, както и че заради рекордното засушаване повечето вецове на Западните Балкани не функционират. Още едно голямо сравнително предимство за българския енергиен бранш – кадрите, изграждани в продължение на десетилетия. При текущото забавяне на реален лицензиран проект в ядрената енергетика със заявен инвеститорски интерес само след няколко години новият аргумент срещу атомната ни централа може да е, че просто вече не разполагаме с необходимите кадри за управлението й. А някои среди само това и чакат. От гледна точка на строителния бранш е абсолютно сигурно едно. През времето на изграждане на АЕЦ „Белене” (около 3 години) средствата за строителната част ще надхвърлят съвкупния размер на еврофондовете, до които ще се докосне отрасълът през същите тези три години. Тук илюзии не трябва да има. Очакваните около 4 млрд. лева за български подизпълнители по централата за няколко години категорично надхвърлят в пъти получените евросредства за магистрали. А трябва да се имат предвид и националните ни вноски в евробюджета, т.е. да се гледат нетните ефекти, както и да се оценява фактът, че много от поръчките в инфраструктурното строителство просто не се печелят от български фирми. И едно сравнение – цената на Лот 2 от „Тракия” е около 138 млн. лв. с ДДС, на Лот 3 официално обявената без ДДС цена е около 112 млн. лв., а на Лот 4 пак официално обявената без ДДС цена е около 175 млн. лв. На този фон е ясен ефектът за българската икономика (включително за строителите) от изграждане на втора АЕЦ. „Горна Арда” е друг класически пример за дълго бавен енергиен проект, който ще е от полза за националната икономика и за строителния бранш в частност. Построяването на яз. „Яденица” и увеличаване капацитета на ПАВЕЦ „Чаира” е друг сходен случай, който е важен както за енергетиката ни, така и за строителството. От тази гледна точка е изключително необходимо да формираме ясна национална визия и да се концентрираме върху отрасли и проекти, които дават отражение и върху трите положителни компонента на брутния вътрешен продукт – капиталообразуване (инвестиции), износ и потребление.
            Снимки: Денис Бучел и Георги Сотиров