Колко ще ни струва неслучването на АЕЦ „Белене“

Валентин Стоянов е завършил СУ „Св. Климент Охридски“, специалност право. В периода 2002-2003 г. специализира като стипендиант право на Европейския съюз и международни икономически организации в университета в Хамбург. Работил е във финансовия сектор. Допреди месец беше главен съветник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм.

Валентин Стоянов, енергиен експерт Решението да се прекрати проектът АЕЦ „Белене” беше съпроводено с обяснение какво и колко ще спестим, ако не построим централата. Но въпросът какво ни струва неслучването на проекта, остана незададен. Дори и без подробен икономически и енергиен анализ кратък преглед на фактите показва, че отказът ни от проекта ще ни донесе загуби. Целият ресурс - финансов, административен и политически, който беше съсредоточен в „Белене” от 1981 г. насам, сега се оказва захвърлен на изоставената строителна площадка. Единствената дума, която може да опише ситуацията, е „щета“. Щета за българската енергетика, щета и за геополитическата ни роля. Щета, която ще отеква над нас десетилетия наред. Една от основните спекулации около проекта за изграждане на АЕЦ „Белене” бе тази, че новата централа щяла да се строи с пари от бюджета и че сметката ще бъде платена от българското общество. Това твърдение е по-скоро спекулативно, отколкото некомпетентно, и целта му е да окаже психологически натиск върху данъкоплатците. Концепцията Каква обаче е ре­ал­ност­та около финансирането на проекта? АЕЦ „Белене” трябваше да бъде построена от и да е собственост на проектна компания, създадена специално за тази цел. Без да се „наливат” пари от бюджета. Подчертавам го, защото веднъж завинаги трябва да стане ясно, че няма енергийни проекти, които се строят с „пари от бюджета“. Меморандумът за създаване на тази компания беше подписан на 30.11.2010 г., но умишленото разтакаване доведе до забавяне на учредяването й. В търговското дружество делът на българската страна се предвиждаше да бъде 51% и да е собственост на Националната електрическа компания (НЕК). Най-вероятно финансирането щеше да бъде структурирано в съотношение 30/70 или 20/80 собствен капитал/привлечен капитал. В капитала на проектната компания следваше да бъдат апортирани сертифицираната площадка на централата, сградният фонд, доставеното оборудване и друга техника. Всичко това може да бъде оценено на над 1 млрд. евро и по този начин въобще нямаше да се стигне до инвестиране на каквито и да е допълнителни средства от НЕК. Последното означава, че в централата вече е приключило влагането на паричен ресурс от българска страна или че в най-неблагоприятния случай то щеше да бъде сведено до абсолютен минимум. Тоест от чисто финансова гледна точка българският участник е изпълнил преките си финансови ангажименти към втората атомна централа. Важно е да бъде разбрано и друго. Освен че по никой начин в „Белене” нямаше да бъдат инвестирани пари от бюджета (а само в краен случай минимални суми от страна на НЕК), държавата нямаше да се ангажира и с издаване на гаранции. А както знаем, прекомерното увеличение на държавните гаранции може да доведе до намаляване на кредитния рейтинг. Често предмет на коментари бяха и потенциалните инвестиции в инфраструктура, свързана с АЕЦ „Белене“. Тук се визираха два основни момента – високоволтовите връзки от централата до националната преносна мрежа и разходите за балансиращи мощности (ПАВЕЦ). Отговорите тук обаче са известни. Още преди година и половина от Електроенергийния системен оператор (ЕСО) анонсираха, че изграждането на мрежа ще струва около 250 млн. евро – собствени средства на самия ЕСО, който с новите промени в Закона за енергетиката самостоятелно ще притежава и управлява преносната система. Става дума за свързване на площадката с три подстанции в Северна България („Мизия“, „Царевец“ и „Образцов чифлик“), не и за електропроводи „до националните ни граници“. Така или иначе плановете на ЕСО са изготвени и финансово-технически обосновани. Другата спекулация, която се лансираше, бе, че ще са необходими инвестиции в нови ПАВЕЦ мощности, които да балансират блоковете в „Белене”. Тук е достатъчно да напомним, че ПАВЕЦ „Чаира“ в продължение на години балансираше шест реактора в „Козлодуй” и сега продължава да се справя успешно с тази си функция. Щеше да се справи и с два по два съответно на две площадки, а трябва да се има предвид и бъдещата каскада „Горна Арда“, чието строителство ще започне през 2013 г. Според проекта електроенергията от АЕЦ „Белене” нямаше да се изкупува по преференциални цени, какъвто е случаят със „зелената” енергия, с произведения от когенерации ток и с електроенергията от два теца в Маришкия басейн. Нещо повече – не е необходим какъвто и да е договор за дългосрочно изкупуване на тока от централата, който да тежи на плещите на българския потребител. Това означава, че енергията директно щеше да се предлага на свободния пазар, както и че целият проект е изцяло пазарно ориентиран. А това е нещо, което бяхме забравили като концепция поне през последното десетилетие. През целия този период всички инвестиции в конвенционални или други генериращи мощности бяха базирани на идеята за гарантирано дългосрочно изкупуване на тока по доста благоприятни за инвеститорите цени. Дори и когато това не е съвсем от полза за потребителите. Затова е много важно енергетиката ни да се върне към пазарното начало, а не да върви по светлия път на субсидиите. Ядрените централи се вписват точно в тази концепция, защото генерират достатъчно евтина енергия, която ги прави конкурентни. И към момента например 2/3 от електроенергията на свободния пазар в България се осигуряват от АЕЦ „Козлодуй“, което е показателно за конкурентните предимства на ядрената енергетика в ценово отношение. Цената на тока Миналата година беше публикувано интересно проучване на Института за енергиен мениджмънт, касаещо цената на електроенергията от АЕЦ „Белене”. Според различните сценарии тя би могла да се движи от 3,7 до 16,1 евроцента/квтч. Проучването обаче е консервативно, а в шестте основни допускания има някои неточности. Така например се приема, че минималната лихва по финансирането на проекта „Белене” е 5%. По неофициална информация цената на финансиране, предлагана от „Росатом“, е 4%. Друго допускане е, че срокът на експлоатация на ядрената мощност е 40 години. За реактори от поколение „III+” тя е 60 години. Допуска се също, че разполагаемостта (използването на инсталираната мощност за производство) е 90%. Тя обаче най-вероятно ще е по-голяма – около 92%. И още един детайл, който обикновено убягва на коментаторите. Всеки от планираните два блока на АЕЦ „Белене” още в първоначалния етап нямаше да е с инсталирана мощност от 1000, а 1075 MW, която след 3-4 години от влизане в експлоатация щеше да се повиши до 1200 MW. Това означава, че централата щеше да произвежда по-големи количества електроенергия и съответно ще генерира по-високи приходи и по-добър финансов резултат. Друго допускане, на базата на което се определя рамката за прогнозна цена, е, че строителството на нов ядрен блок ще продължи между 3 и 7 години. Можехме по-скоро да очакваме долната граница с оглед високата степен на готовност от страна и на изпълнителя, и на българските подизпълнители. Поради получилото се още по време на предишното управление забавяне реалното изграждане на централата не можа да стартира преди две години. Последното от шестте основни допускания, върху които се базира проучването, е, че капиталът се осигурява преди строителството. Точно тази идея бе заложена в подписването на прословутия анекс към сключения преди години договор. Затваряне на енергийни мощности Пак във връзка с темата за това кой щеше да плати АЕЦ „Белене” възникна твърдение, будещо недоумение. Според него заради нова ядрена централа щели да бъдат затворени редица други съществуващи мощности. Истината е, че въпросната теза дойде предимно от същите среди, които преди години направиха всичко възможно за затваряне на малките блокове в АЕЦ „Козлодуй“. Прави впечатление, че сред хората, лансиращи подобни версии, нито един не е енергетик и няма практически опит в тази сфера. Самото противопоставяне на отделни подотрасли в енергетиката е контрапродуктивно и се отразява негативно върху развитието на целия сектор. А сега по същество. Болезненият проблем за привеждане на българските термоцентрали в съответствие с екологичните стандарти, включително инсталиране на сероочистващи инсталации, се решава от техните собственици и зависи от финансови възможности и бизнес планове. Няма как вината за нереализиране на инвестиционни програми и дългогодишното „затваряне на очи” да бъде прехвърлена на друг. Между другото част от тецовете в България вече не функционират, а както знаем, строителство на АЕЦ „Белене” няма да има. В началото на прехода страната ни разполагаше с около 12 600 MW инсталирани мощности, а към момента те са около 9700 MW. И за това ли има вина една несъществуваща ядрена мощност? Изводите Дали да имаме нова ядрена централа, прецениха българските политици. Но никой не трябва да си измива ръцете със съвети на консултанти и политически натиск. Има данни, че становището на HSBC за изграждане на нова ядрена мощност в България е било позитивно. Едно обаче трябва да е ясно. Нова АЕЦ нямаше да да се строи с пари от бюджета и сметката няма да бъде платена от данъкоплатците. Инвеститор нямаше да е обществото, а проектна компания, която нито щеше да търси държавни гаранции, нито щеше да иска договори за гарантирано купуване на енергията на преференциални цени. Нещо повече. На все по-окрупняващия се и либерализиран европейски енергиен пазар българските АЕЦ щяха да се конкурират на енергийната борса с вятърните централи от Дания, полските ТЕЦ и гръцките газови централи. И тогава пазарът щеше да прецени кой е по-конкурентоспособен, включително чия енергия е по-евтина. Аналогиите невинаги са подходящи, но могат да бъдат зададени няколко въпроса Изплати ли се инвестицията в АЕЦ „Козлодуй” за четири десетилетия? Тук отговорът и на най-големите критици на ядрената енергетика е положителен. За тази цел бяха ли нужни субсидии, преференциални цени и дългосрочни договори за гарантирано изкупуване на тока? Не. Защо тогава в енергетиката никой не говори за конкуренция, пазар и цени, а само за субсидии, подпомагане и гарантирано изкупуване? Същите въпроси и отговори са приложими към проекта „Белене”, защото той е пазарно ориентиран и нямаше да бъде изплащан от гражданите нито в качеството им на данъкоплатци, нито в качеството им на потребители чрез изкуствено завишаване на цените. Дано това бъде осъзнато веднъж завинаги. Други български централи могат да станат жертви не на нова ядрена мощност, а на липсата на инвестиции, както и на много по-строгите екологични стандарти в Европейския съюз, касаещи големите горивни инсталации (ТЕЦ с мощност над 50 MW). Нека не пропускаме темата за пазара. Има бъдеще този, който предлага по-атрактивни цени, базова енергия при непрекъснати доставки и същевременно не отделя вредни емисии. А времето на субсидиите за енергийни компании на гърба на потребителя безвъзвратно ще трябва да си отиде един ден. Често задаван въпрос е имаше ли умишлено забавяне на проекта „Белене“? Въпреки че тази информация не достигна до широката публика, всички основни параметри по проекта са ясни. Но дълго така и не се стигаше до вземане на ясно решение. Странно е например, че в решаващия момент, когато предстоеше реално стартиране на строителството, изведнъж се оказа, че трябва да бъде нает консултант, който да определи какво ще е търсенето на електроенергия в България и района на Югоизточна Европа през следващото десетилетие или две. Прогнози за националното потребление има в приетата преди година енергийна стратегия на страната ни. Те съответно се изработват от ЕСО. Енергийните стратегии на съседните държави също са публикувани, а наред с тях има и информационни масиви на Евростат и национални статистически институти. В крайна сметка някой друг ли трябваше да ни каже дали да строим или не? От „Белене“ си тръгнаха RWE и „Атомстройекспорт“. Работа не започна и френската „Арева“, която трябваше да изгради системите за сигурност и електрическата част с общ обем от около 1 млрд. евро. Никой не казва колко ще струва неслучването на проекта А това също е въпрос, който стои пред българското общество и пред управляващите. Накрая може да се окаже, че всички ние ще платим за това, че не сме изградили „Белене“. Защото на хиляди страници анализи и документи, на години и огромен брой човекочасове работа се противопоставят десетина заучени фрази, изговаряни с невероятна лекота. Колко струва например на битовите потребители и националната икономика ежегодното поскъпване на електроенергията? За последните седем години цената на тока за домакинствата се е увеличила близо два пъти и половина. Каква е цената, плащана от всички нас, за това поскъпване? Как могат да бъдат компенсирани темповете на нарастване? А колко струват пропуснатите ползи от милиарди евро инвестиции? Или от няколко милиарда киловатчаса неизнесен ток годишно? Кой носи отговорност за всичко това? Опасявам се, че България с ускорено темпо се превръща в държава със затихващи функции – също като енергетиката ни Едни хора непрекъснато ни обясняват как нямаме нужда от нови мощности, как икономиката няма да расте, как няма нужда да изнасяме електроенергия, защото след време околните страни сами щели да си изградят необходимите генериращи мощности. Ако не възприемем по-активен подход в енергетиката, това наистина ще се случи и потърпевши ще сме всички ние. България непрекъснато оставя вакууми, запълвани от някой друг. Това, което ще се случи със строителната площадка след прекратяването на проекта „Белене“, е, че ще бъдат извършени консервационни работи, но ежегодно НЕК ще трябва да отделя значителни средства за поддържане, охрана и съхранение на съоръжения, оборудване и материали, които стоят неизползвани. С коя друга страна освен с Русия можехме да изградим централата? За съжаление тук продължаваме да се въртим в омагьосан кръг. Проблемът е, че България излъчваше разнопосочни и противоречиви сигнали и това от своя страна отблъсна потенциалните инвеститори. Така или иначе меморандумът за създаване на проектната компания беше подписан и от една финландска и една френска компания („Фортум“ и „Алтран“). Факт е и интересът от страна на американски фонд, като желанието там бе за не по-малко от 25% дял в проекта. Проблемът бе, че страната ни отказваше да вземе окончателно решение въпреки цялата свършена работа и инвестираните през годините средства. А когато най-после го взе, то обезсмисли целия положен труд. Плановете за 7-и блок в АЕЦ „Козлодуй” са реалистични, но след не по-малко от десетилетие. Тази тема беше широко дискутирана в медиите, включително от ръководството на АЕЦ „Козлодуй“. Ние трябва да мислим за нови мощности там, но стартирането на проекта тепърва значи, че завършването му евентуално ще се състои след не по-малко от десетилетие. Тогава ще се появят нови послания от типа „ама ние вече нямаме кадри, затова по-добре да не развиваме енергетиката си интензивно“. Цялото това „мислене“ работи в полза на статуквото и срещу бъдещото развитие на българския енергиен сектор въобще. А по отношение пренасянето на реактор в „Козлодуй” - може да звучи недипломатично, но тук по-скоро става дума за лаически изказвания и пожелателно мислене. Дори сегашният директор на АЕЦ „Козлодуй“ каза, че за подобни неща са нужни поне 10 години. Още един ключов въпрос е този дали дължим неустойки за „Белене“ и изобщо с какво е съпътствано спирането на проекта. Част от последиците ще са в енергийния сектор, и то изцяло в ущърб на България. Не ми се иска да съм на мястото на политиците, които ще трябва да обясняват на обществото ни защо се случи това. Съветът ми е понятието неустойки да се разглежда в много по-широк контекст, защото те ще надхвърлят цената на един реакторен корпус и ще се платят буквално от всеки българин. Накрая ще се окаже, че сме изяли хем солта, хем стоте тояги. В публичното пространство се въртят различни числа с различна степен на достоверност за средствата, които сме вложили в „Белене” досега. Напоследък се споменава за 1,380 млрд. лв., но това не включва финансирането преди началото на прехода. Първият реакторен корпус вече е изплатен на две трети, изградена е голяма част от съпътстващата инфраструктура и площадката е готова за финалната фаза от строителството на централата. Схемата на проектно финансиране е ясна, българската страна обаче направи рязък завой в насрещното. Нека престанем да мислим доктринерски и с идеологеми, а да се вслушаме в гласа на разума. Последното не се отнася само за проекта „Белене“.