Тема

Големите енергийни проекти - платени и изоставени

Неспособността да привличаме инвеститори и недоказаните сметки стоят в основата на досегашните неуспехи

  Вече три години България показва как по най-разнообразен начин могат да не се случват големи енергийни проекти. От петте – АЕЦ „Белене”, „Южен поток”, „Набуко”, „Бургас-Александруполис” и добива на шистов газ, нито един не е помръднал почти на йота, а в същото време използваме финансовия ресурс, даван ни като компенсация за закриването на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй”. На първо място успяхме да покажем, че не можем да привлечем нито един значим чуждестранен инвеститор, като дори изпуснахме тези, които се бяха съгласили да инвестират. Пример в това отношение е германският партньор на НЕК - RWE, който имаше 49% от проектната компания за АЕЦ „Белене”, но се оттегли. Впоследствие се спрягаха десетки имена за нови инвеститори, включително и на голям американски пенсионен фонд, както и на финландския ядрен оператор „Фортум“, но никой не дойде и не пожела да заяви първоначално повече от 1% от капитала на проектната компания. И как би могъл, след като нямаше твърдо изразено намерение от българска страна за строеж на ядрена централа, нито беше ясно каква ще е крайната й цена. Вторият основен недъг е, че през цялото време се правят сметки за потенциално вложение в даден проект и прогнозна възвращаемост, които нямат абсолютно никакъв фундамент. Някак на ангро разходите за „Белене” бяха увеличени до 20 млрд. лв., а никой и дума не обелва за това, какви ще са разходите по построяването на нова площадка и поставянето на вече готовия реактор в АЕЦ „Козлодуй”. В същото време приходите от транзитни такси, които трябва да взимаме от газопроводите, бяха занижени с лекота. Последен пример е „Южен поток”, за който новият министър на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев обяви, че ще получаваме от транзит по 150 млн. евро годишно, а само преди година бе съобщено, че ползата за страната ни ще е от 200 до 300 млн. евро. Тези непрестанни разминавания в числата дават и в момента основание на част от политическия и икономическия елит да подложи на поредно съмнение и последния проект, който има шанс да се състои – „Южен поток”. При липса на ясно разписани договорни споразумения в една обща проектна компания, от която ние ще имаме 50% собственост, има резон да се поставя под въпрос рентабилността на българския интерес и в този проект. Някак нереалистично звучи, че ще бъде намерен отговор на неизвестните до края на ноември, при положение че дори не е ясно откъде ще намерим пари, за да инвестираме в проекта, без да натоварим държавния бюджет. Втората неизвестна е около начина на формиране на транзитните такси. Дали ще бъдат изцяло независими, или ще бъдат съобразени с факта, че печелим от транзита на руски газ, който сега минава изцяло през украинския газопровод. Това е и пряко свързано с третата неизвестна, а именно дали част от новото трасе няма да дублира старото и по този начин ефектът да е значително по-малък, отколкото изглежда на пръв поглед. Лошото е, че през последните три години, а и преди това няма ясни и точни отговори на множеството въпросителни около големите енергийни проекти. Именно поради тази причина България обикновено решава да си плати и да се измъкне, вместо да доведе нещата докрай. Вече платихме 12 млн. лв. за „Бургас – Александруполис”, най-ниската цена за излизане от АЕЦ „Белене” варира около 1,8 млрд. лв. А заедно с тези загуби непрекъснато сме подложени на риска от неустойки.  

„Бургас – Александруполис” беше генералната репетиция

Може да се каже, че България има богат опит в отказването. Генералната репетиция бе направена с проекта „Бургас – Александруполис”, от който се оттеглихме на 7 декември 2011 г. Тук цифрите бяха доста по-конкретни, отколкото при „Набуко” и шистовия газ, но министър Симеон Дянков прецени, че не ни удовлетворяват, и реши да плати 12 млн. лв. неустойки и да прекратим проекта. С този отказ се лишихме от проект, чието строителство се оценяваше на 1,5 млрд. евро, като разчетите показваха, че ще получаваме приходи от транзитни такси в размер на 25-27 млн. евро годишно. Отказът дойде по сходен начин както и при АЕЦ „Белене”. При атомната централа чакахме оценката на консултанта HSBC и не я дочакахме. При нефтопровода „Бургас – Александруполис” няколко пъти връщахме авторите на проекта, за да получат положителна екооценка от Министерството на околната среда и водите. След като то я издаде през ноември, правителството месец по-късно окончателно се отказа от проекта. Основното обяснение бе, че проектът за нефтопровода, от чийто капитал страната ни притежава 24,5%, няма да е рентабилен за нас.  

„Набуко” тъне в неизвестност

Бившият министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков подписа в Турция споразумението за газопровода
  След отказването от АЕЦ „Белене” и приемането на „Южен поток” като главен приоритет премиерът Бойко Борисов заяви, че и газопроводът „Набуко” остава приоритетен за страната ни. Тук обаче са възможни всякакви изявления, защото за разлика от „Южен поток” неизвестните при „Набуко” са много повече и времевият хоризонт за реализация на проекта все още е неуточнен. В началото на тази година се появиха опасения, че за газопровода може и да не бъде осигурено достатъчно количество от синьото гориво за пълно натоварване на капацитета от 31 млрд. куб. м годишно. Това поставя под въпрос и рентабилността на проекта, чиято инвестиция се оценява на 8 млрд. евро. Въпросът около доставките за „Набуко” доведе до ново предложение за генерална корекция на трасето, което трябва да стане наполовина по-късо, за да е рентабилно. Напълно естествено в новия проект, който е лансиран от British Petroleum, и капацитетът е намален наполовина. Това намаление не е свързано само с недостига на газ, който трябва да идва от находището Шах Дениз, но и със съществуващите паралелни и конкурентни тръби като например Трансанадолския газопровод. Всички те ще се захранват от находището в Азербайджан и изглежда, това се оказва проблем още преди да е започнало строителството на „Набуко“.  

Завръщане към шистовия газ

Ден след като се отказахме окончателно от строеж на втора атомна централа, правителството направи завой на 180 градуса по отношение на възможността за добив на шистов газ на българска територия. Министър Делян Добрев обяви, че ще има нова парламентарна комисия, която ще разгледа детайлно технологията за добив на шистов газ, и ако този път се окаже, че тя е безвредна, ще бъде премахната и временната забрана за проучвания. Въпросите тук са два. Как така за по-малко от два месеца една технология, в случая хидравличното разбиване, може да стане безвредна и как се сетихме за шистовия газ веднага след като стана ясно, че на изоставената площадка на АЕЦ „Белене” може да се строи паро-газова централа. Отговорът е много лесен – тази централа ще може най-лесно да се захранва именно с шистов газ, добиван в същия регион – Северна България. И в този случай целият бъдещ проект е още само на идеен етап. Няма нито разчети какъв ще е добивът на шистов газ, нито дали той ще е рентабилен не само за концесионера, но и за българската страна.