Църквата в контекста на модерната архитектура

[gallery link="file" order="DESC" columns="5" orderby="post_date"] Строителството на православни храмове в малка страна като България няма и не може да има регулярен характер. Очевидно елементите на случайност са силно изразени: оживление след 1990 г. до към средата на десетилетието и постепенно затихване. При такава ситуация и изследванията върху темата ще имат несистемен характер поради недостатъчен за анализ изходен материал. В същото време по света продължава строителството на храмове повече като масова практика, отколкото като шедьоври, от което следва, че макар и много условно, може да се набележат тенденции, след като се напомнят проблемите, които ни интересуват. Оказва се, че почти четвърт век след 1989 г. у нас няма особено придвижване в подходите към проблематиката, очертаването на проблемите и оценката на резултатите. Усилията на проф. Николай Тулешков, изразени в издаването на две книги и няколко проекта с осъвременяване на традиционната архитектура, не намериха сериозна подкрепа и характеризират ситуацията у нас през 90-те години. Изложението по-нататък се базира на панорама от повече от 100 християнски съвременни храма и двадесетина джамии от последните 10-15 години, които приблизително отразяват международния контекст. Основен проблем при храмовото строителство е осъществяването на качеството опознаваемост на сградата като храм, като религиозна сграда, след което идва различаването между християнски, мюсюлмански, еврейски, будистки и други отговарящи на основните религии храмове. Крайната цел би трябвало да бъде идентифицирането по някакви белези на източноправославния храм. Опитът да се формира една най-обща рамка засяга преди всичко облика на сградата. Но преди да се занимаем с тези практики, е добре да разгледаме корените на проблематиката и някои широко познати примери на публиката и тяхното виждане и решение по въпроса. В средата на миналия век част от духовния свят (Ватикана - съборът 1965 г.) усеща нуждата от създаване на връзка между бързоразвиващия се модерен свят и леко закостенелите виждания на църквата. Вследствие на това храмовете започват да придобиват по-нехарактерни черти и дизайн под влиянието на модерните архитектурни движения и стилове. Стоманобетонното строителство навлиза широко, като дава нови възможности за изразяването на религиозните идеи и внушения чрез модерни форми и практики. Няколко примера са много показателни за случващото се с бъдещото развитие на храмовата архитектура. Първият пример е от практиката на добре познатия ни Льо Корбюзие и неговата капела „Нотр Дам“ в Роншан - Франция, 1956 г. Сградата е смятана за част от късния стил на архитекта и има необикновена форма с дебели бетонни стени и носещ се покрив над тях. Опознаването като храм е проблематично. Други подобни разпознаваеми примери за навлезлите иновации в църковното строителство от това време са Cathedral Of Brasilia на Оскар Нимайер или изключително интересният с нестандартните си заоблени форми пример на Дъглас Кардинал в Албърта Канада St Mary’s Church. Тя се откроява със своите заоблени форми на всички елементи на сградата, които й помагат да се впише хармонично в заобикалящата я среда, не е толкова екстравагантна и като че ли е по-лесно опознаваема като католическа черква. Интересно е и решението по темата на Кензо Танге в Токио от 1963 г. St Mary Cathedral - кръстовиден план, който трябва да се отгатва от зрителя. Разглеждайки тези примери, може да се каже, че идеята, която изповядва храмовата архитектура, е да разграничи сакралното пространство от заобикалящия го светски свят чрез отделяне на вътрешното пространство с плътни фасади и пускайки светлина чрез покривните конструкции, което обуславя идеята за божественото. Устремеността към небесния взор се е запазила. Тези характеристики наблюдаваме освен при католически, протестантски и други църкви, така и при мюсюлманската храмова архитектура. В следващия етап от развитието границата на опознаваемост все повече изчезва или по-скоро напълно се е размила, за което говорят проекти, реализирани през последните години на XX в. С навлизането в широка употреба на стъклото и металните конструкции се наблюдава обръщане на процеса към разкриване на храмовете и отварянето им към заобикалящата ги среда. Въпреки това сакралното пространство в самите сгради остава отделено от външната среда, което поставя стъклените обвивки в ролята единствено на черупки. Ясни примери за този тип концептуални решения са: Herz Jesu Kirche - Church of the Sacred Heart (2000) - Munchen, Cathedral of Christ the Light, Oakland (2008). При втората може да се каже, че опознаваемостта почти липсва, което може да се каже и за Ismaili Centre, Toronto, при който не може да се различи християнско от ислямско. В „Кристалната джамия“ в Куала Теренгану, Малайзия, модерните материали биват използвани в изграждането на храм, подчинен на традициите и класическите догми, а не на иновациите в изграждането на джамии. След краткото залитане към този тип решения в началото на XXI в. храмовата архитектура в световен мащаб се връща бързо към затворения тип храмове, за които са типични плътните фасади. Разликата с проектите от средата и края на предния век идва от пълната или почти цялостната загуба на символност за подобен тип сграда с изключение на отделни елементи с идея за символно значение на камбанария или минарета. Преразглеждането и реинтерпретацията на източновизантийския модел, що се отнася до сградите и тяхната архитектура, изглежда неизбежно или най-малкото пасивното му поддържане вече води и у нас до конфликти (черквата „Св. Марина“ в Пловдив). Може би е по-лесно да се започне с отклоняване и ограничаване на неприемливите за източноправославния храм тенденции и похвати. На първо място, трябва да се отбележи не­свойствената за право­славието значимост на скулптурната украса както в храма, така и извън него. Гигантски статуи на Богородица са изцяло чужди и външни и трябва да се обявят за туристически атракции - резултат на ниската култура на властници, скулптори и архитекти. Още по-малко скулптурата има място в храмовете. На второ място, трябва да се преповтори приоритетът на иконата над разпятието в православието и да се избегне „кръстоманията“ по фасадите, която от Европа до Япония се оказва много често единственото средство (от бетон, стъкло, метал), което идентифицира сградата като християнски храм, без да се разбере дали е католически, протестантски или друг. Трябва да се отбележи, че популярните и ценни за световната архитектура движения на минимализма и деконструктивизма се оказаха неподходящи и може би дори вредни за развитието на храмовата архитектура. Те доведоха до заличаването на разликата в облика на католическите и протестантските храмове и до относителна десакрализация на интериорите по протестантски маниер, като самата им философска основа, особено на деконструктивизма, трудно се съчетава с религиозността. Относително ясната тенденция за затваряне на архитектурните обеми и формата като цяло за последните 10 години са характерни и за източната архитектура и насочват към подобни търсения. Като пренебрегнем покривното остъкляване и се насочим към страничното или индиректното, се връщаме към вечната тема за купола. Като чисто геометричен проблем имаме много големи възможности за конструиране на различни видове куполи и групи от тях. От особено значение в началото на XXI в. са новите материали. Състоя се технологична революция, което не засегна само стоманата и стъклото, макар и при тях да се получи невероятен синтез между конструктивни, изолиращи и декоративни качества. Вече има и прозрачен бетон, покривните елементи, използвани от Заха Хадид и др., където точно качествата прозрачност и полупрозрачност играят основно роля в оформлението и цялостната визия на проектите и особено на интериорите, където се постига сакралността на пространството - напълно непроучен проблем и възможности.   Автор: Александър  Бояджиев, НБУ - София