Строително Ел Дорадо в полите на Стара планина? Възможно е
Две седмици преди търга на 13 септември за производствената площадка на Кремиковци кандидат-купувачи няма, въпреки че най-голямата имотна сделка в България изглежда доста привлекателна. За продан са обявени 7755 декара индустриален имот само на 17 км разстояние от идеалния център на София - храм-паметника „Св. Александър Невски”. Парцелът в Североизточна София е освободен от задължения към държавата, а новият собственик ще може да строи каквото му душа иска - нови модерни производства, офиси или жилища. Само земята под комбината е оценена на 135 млн. лв., или 8,9 евро на кв. метър. Инвеститорите ще трябва да платят и за вехтите сгради, огромните машини, оборудването, складовите наличности, доменните пещи и феросплавния завод, които са оценени на 430,5
млн. лв. Така наддаването ще започне от кота 565,5 млн. лв. Според експерти това е един от най-големите обекти, които се предлагат в момента в Европа. Списъкът, в който са изредени всички активи, е 1108 страници. Описани са дори шахтите и външните клозети. „Кремиковци” има четири гари, 548 вагона и цяла дузина локомотиви, ТЕЦ и завод за технически газове. С цена е всичко - от доменните пещи до последната бургия и отвертка.
30 млн. лв. например струва Първа доменна, на 12 млн. лв. е оценена Трета доменна. По 12 хил. лв. са товарните вагони, по 60 хил. лв. - локомотивите. Производствените мощности обаче се продават накуп.
В. „Строител” ви предлага един нетрадиционен поглед към този район
Ел Дорадо El Dorado, исп.,- „златният човек“ е легенда за едно несъществуващо място, наричано „Златният град“, за което се смятало, че се намира близо до езерото Гуатавита на 50 км източно от столицата на Колумбия, Богота. Любителите на приключения започват издирвания на точното му местонахождение още преди
четири века.
Признавам, поводът за този репортаж никак не беше строителен. Дори и намек нямаше за бранша, когато прочетох съобщението за продажбата на МК „Кремиковци”, или по-точно - на това, което е останало от „мъдрото” управление в последните години. И на прозрачните идеи, че продажбата ще бъде по-скоро търговска операция по нарязването и изкупуването за скрап за претопяване. Защото има много и много тонове суровина за пернишката „Стомана Индъстри” или пък за някакъв нов завод с електропещи, какъвто се съмнявам, че скоро може да заработи дори на огромната територия на неработещия комбинат и на пустеещите вътре полета. Защото отвън житото е прибрано и аз като един Тома Неверни полюбопитствах пред една от селските фурни от какво брашно правят хляба. Бяха лаконични - от нашето, кремиковското.
В годините на развития социализъм, когато комините на металургичния гигант бълваха цялата Менделеева таблица, никой не сееше жито. Само на гара Яна отглеждаха зеле и го продаваха в столицата за пазарджишка реколта.
Това, за въведение. Останалото беше една автоекскурзия от Кремиковския манастир, през Сеславци до Бухово. В търсене на Ел Дорадо.
Според една монахиня от женския манастир, украинка по рождение, която взех на автостоп, целият регион на Стара планина е истинска благодат за децата на Украйна, пострадали по един или друг начин наследствено от аварията в Чернобил. „Лужков ги води на морето, на Камчия, ама на морето също има радиация”, категорична беше монахинята. „Ако само някой подскаже на московския кмет каква е природата тук, чудеса ще направи...”, на изпроводяк благославя българската природа божията жена.
От горе, от манастира, гледката е приказна. И зелена. Отровните пушеци на комбината никога не са стигали дотук. Водата е прекрасна. Самото село Кремиковци като че ли се събужда за нов живот, много зелен и много спокоен. В очакване на различни дни.
Защото миналата гигантомания е оставила след себе си не само наранена природа, но и запуснати порутени сгради, железопътна линия, която е забравила какво е това влак... Даже и прочутото затворническо общежитие над комбината е някак унило в сивото си полураз-рушено стопанство.
По пътя не минават коли. Пусто е. Гледката към комбината отвсякъде е една и съща. Неработещ гигант.
А Бухово ни посреща с помръкналата си слава на център на уранодобива в България. Жилищните блокове са от времето на соца, т.нар. „сталински ренесанс”, но най-тъжното е да застанеш срещу двете скулптури на центъра. Едната, тази на миньора с карбитната лампа в ръка, показва не само творческата немощ на незнайния скулптор, но и безвъзвратно отминали години.
Тъжна беше и бабата на балкона, и жената с патериците.
Е, защо за момент не допуснем, че точно тук може да бъде строителното Ел Дорадо на следващото десетилетие, или две. Защото желязото ще бъде претопено, табаните рекултивирани, запуснатите постройки съборени и отпадъците запръстени или извозени на сметището. И какво остава?
Остава една великолепна южна панорама с минерални извори, с хубава питейна вода, с развита инфраструктура – и шосейна, и железопътна, на 10 минути и от софийското летище, и на 20 от същинския център на столицата. Голф игрище? Моля! Земята още е евтина. Ваканционни селища? Условия за рекреация? Условия за туризъм?
Под Стара планина Софийското равно поле очаква инвестиции.