Тема

Един ден на строителната площадка

Проектът за рехабилитация на пътя Момчилград-Крумовград се финансира по Оперативна програма „Регионално развитие", като е първият от общо 15-те размразени проекта по програмата. Лотът предвижда рехабилитация на 18,292 км от второкласния републикански път, свързващ общинските центрове Момчилград и Крумовград с полагане на 55,5 т асфалтови смеси, изграждане на девет нови водостока, ремонт на подпорните стени и подмяна на стоманените предпазни огради и вертикалната сигнализация.
Търгът за изпълнител беше спечелен от пловдивското дружество „Пътинженеринг". Фирмата ще изпълни всички видове строително-монтажни работи по трасето на стойност 9 276 279,06 лв. с ДДС. Срокът за изпълнение е 3,9 месеца. Строителният надзор ще се осъществява от „Екоинженеринг" - Кърджали



На 7 август 2010 г. министърът на финансите Симеон Дянков и председателят на Управителния съвет на агенция „Пътна инфраструктура" Божидар Йотов направиха първата копка на обекта. Тогава Дянков седна в мощния багер на строителите и докато снимката му вътре обиколи всички медии и сайтове, работата вече течеше с пълна пара. Наш екип посети строителната площадка. Видяхме ентусиазъм, много свършена работа, видяхме грешки и проблеми. Важното обаче е, че работата наистина върви по план и резултатите са видими.
Караме в посока Момчилград. Край малкото село Карамфил виждаме няколко строителни машини и първото стълпотворение от хора. Едното платно е затворено и движението се регулира от строителите. Дежурни с радиостанции пропускат колите в двете посоки. В това време една асфалтополагаща машина работи по другото платно. Виждаме, че в продължение на няколко километра положеният асфалт е само от едната страна.
Минавайки напред, навлизаме в участък, където асфалтирането вече е приключило. Маркировката все още не е поставена, но автомобилът върви гладко и безшумно. Свършената работа наистина доставя удоволствие на шофьорите. Прочутите бездънни ями по този път вече са история. Неприятно впечатление обаче прави разпокъсаната ограничителна лента, която маркира мястото на бъдещите мантинели. Все още липсва и банкет.
По-нататък стигаме до участък, който тепърва ще се асфалтира. Караме по чакъл, бавно описвайки свирепите завои и виражи, които, меко казано, можем да определим като опасни. Поставените знаци за ограничение от 20 км в час не са пресилени. В слалома между строителни работници, валяци и водоноски срещаме усмивки и учудени погледи към обектива на репортерския фотоапарат. Някои позират, а други смутено се обръщат. Хората работят спокойно и нашето присъствие е странно за тях.
На още няколко места срещнахме хора, които регулират движението, в случаите, когато за движение е отворено само едното платно. Имаше обаче и участъци, където това не беше осигурено и минаването е малко на късмет. На един от завоите вътрешното платно просто липсва. То предстои да бъде изградено съвсем из основи. И докато за пътуващите към Момчилград то се вижда отдалече, не така стоят нещата с шофьорите в обратна посока. Завоят е скрит и недостатъчно обезопасен. Хубавото е, че на мястото вече е докаран чакъл и скоро дупката ще се превърне в първокласно междуградско шосе.
Според проекта преасфалтиране не се извършва по цялата дължина на трасето и често рехабилитацията се прави чрез закърпване на дупки. То е достатъчно добре направено – според нашето скромно мнение, отчитайки приятното и безшумно движение на автомобилите.
Отсечката не е много натоварена, но е без алтернатива. По нея минават автомобили, бусове, камиони, дори автобуси. Движат се бавно и търпеливо. Строителите разказват, че срещат разбиране от водачите. Остри подвиквания от изнервени шофьори почти липсват. Случвало се е обаче пишман специалисти, с повод и без повод, да дават акъл на майсторите.
Табелите „Превоз за собствена сметка” греят от прозорците на всеки камион, тревожно напомняйки за нови законопроекти и некомпетентни чиновници. Коментираме с работниците тази важна и актуална тема. Депутатите да се вслушват повече в мнението на представителите на строителния бизнес е позицията на хората.
На интересна гледка се натъкваме край село Звездел, известно с голямата телевизионна кула. Група работници заслужено вземат своята обедна почивка. Върху постелката, положена направо на тревата, виждаме краешник ръчен хляб, изпечен в местната фурна, незаменимата пръчка шпеков салам и малко сирене. Има и по една студена бира. Гледаме ги. Те не са просто колеги, които заедно си вадят хляба и по задължение си помагат под все още жаркото септемврийско слънце. Те са приятели, другари. На въпрос как прекарват обедната си почивка, усмихнат мъж на средна възраст, с шапка на главата и лопата в ръка, отговори следното: „Радваме се на транзистора и джиесемa. И понякога пеем...”
Спускаме се към Момчилград, оглеждайки последните метри от строителната площадка. Лепкавият асфалт шуми в калниците на колата, шепнейки тихата, но така и нечутата песен на тези строители – песен за настроение и ефективна работа. Свикнахме да говорим за лотове, пари и програми за финансиране. Трябва обаче да се сещаме и за хората, които правят реалност всяка хубава идея и спечелен проект.
От срещата с работниците по рехабилитацията на пътя Момчилград–Крумовград разбрахме едно – за да създадеш нещо добро, трябва да го направиш с големи усилия и желание. По всичко личи, че те са щастливи с това, което правят, и горди от свършената работа. Ще останат извън светлините на прожекторите и този път, но те наистина вярват на друго признание - това на местните граждани.