Сивото гнездо на „Белите орли”

Ще говорим за футбол. Но не от онази спортно-техническа гледна точка, в която всички нашенци са компетентни. Ще напишем една тъжна история за едно от най-емблематичните спортни съоръжения у нас, за да покажем душата и харизмата на една футболна идея и доколко ранима е тя вследствие на финансовата несъстоятелност...

В непосредствена близост до плевенската „Панорама” някога трябваше да се извисява първият чисто футболен стадион у нас. По това време Плевен имаше големи традиции в този спорт и инвестиции в спортна база наистина се правеха. Тогава идва проектът за нов стадион на хълма до военното поделение. Той включва трибуни с над 20 000 седящи места, модерни съблекални и тренировъчни зали, електронно табло, голяма козирка и нови седалки. Годината е 1990, или някъде там, когато стартира проектът. Скоро обаче парите свършват и България не получава строителния шедьовър, който е очаквала. Той просто остава недостроен...
И така 20 години стадионът на ФК „Белите орли” приемаше срещи от национални шампионати и турнири. Той някак функционираше, радвайки посетителите си с модерния замисъл някога и натъжавайки ги с моментното си състояние. Към днешна дата той е толкова опасен, че всяко влизане вът-ре може да бъде последно за човек, дръзнал да се поразходи из трибуните. Наш екип пое това предизвикателство, за да ви разкрие дълбоките тайни, които пази този „паметник” на българското безхаберие.
Голият сив цимент, висящите ламарини и напуканите стени силно ни отблъскват, но продължаваме бавната си разходка през един от страничните сектори. За седалки не може и дума да става, липсват дори пейки. Фугите в бетона са по височината и дължината на целия насип. Някак си там е построено малко ресторантче, което сигурно единствено носи приход на собственика на големия имот. Само между другото, според хората, които заварихме там, неговото име е Веселин Ванев. Той е президент и на футболния клуб.
В сектор „А” е романтично. Погледнат през призмата на фантазията, игнорирайки наличието на всички боклуци и развалини, той наистина би бил най-красивият у нас. Построен на две нива, с пет входа и специално обособени ВИП ложи, това място би било приветливо и за най-тежките и важни гости. Козирката е оставена до етап покритие. Изграден е само скелетът, окичен с надпис „Стадион „Белите орли”. Очевидно е опасна и допускането на хора под нея е просто скандално. Както и да е, поне огради и парапети има. Дори изглеждат боядисвани не по-отдавна от година.
Вървейки към другия страничен сектор, оглеждаме терена. Учудващо той не само е зелен и свеж, там дори работят няколко пръскачки, които поливат тревата. Явно тук наистина се провеждат футболни срещи. Но какви ли?
Северният сектор на стадиона е много атрактивен, или поне такъв е трябвало да бъде. Той се извисява отново на две нива – нещо, което и до ден днешен не можем да видим в България. Над тези нива пък стои огромно 20-метрово съоръжение, което е било предвидено за електронното табло. Само за справка – най-голямото, това на Националния стадион „Васил Левски”, е няколко пъти по-малко. Налице са били всички предпоставки тук да се играят велики мачове, а в момента развалините са по-подходящи за дейността на Института по фуражни култури – Плевен, който се намира точно зад сектор „А”.
Импровизираният сектор „В” пък е най-ефектният и интересен аспект на целия проект, на целия замисъл, направен в началото на годините на прехода. Имитирайки италианския модел, той се състои от цели 4 независими тела, разположени на две нива. Първото ниво е по цялата му дължина, като то лежи върху насип. Зад и над него се разпростират 3 кули, които представляват второто ниво. Те са изцяло от бетон, като под трибуните има много помещения. Вместо тренировъчни зали обаче, в момента те са един голям склад на всякакви никому ненужни вехтории, захвърлени тук през последните 10 години.
Плачевно е състоянието и на отсрещната страна при козирката. Отвън фасада никога не е имало. Голите тухли вече са изпопадали и изпонадраскани от местната стрийт и ултрас култура. Грозно е! Иначе входовете са заключени. Има и охрана. Двамата пазачи с мъка разказват за времената, когато Плевен имаше два отбора в професионалния футбол, за времената, когато на същия този стадион са се събирали десетки хиляди.
Най-тъжното в цялата история за състоянието на стадион „Белите орли” е неговата безнадеждност. Ясно е, че той по никакъв начин не може да бъде реконструиран или ремонтиран. Решението тук трябва да бъде генерално. Срутването му обаче също изисква много финансови средства, които нито клубът има как да заработи, нито собственикът да извади.
Този затворен кръг вече 20 години определя съдбата на съоръжението, което много любители на футбола и до ден днешен определят като най-екстравагантния и интересен футболен стадион в България.